— О благодаря, Григорий, много благодаря!
Постави пакета в голямата си чанта и му се усмихна радостно. Келнерът, който идваше с водката на Суслов, я изгледа с открито пренебрежение, което всички китайци хранеха към младите жени, общуващи с бели мъже. Смятаха ги за трета класа проститутки. Той остави водката долу и високомерно се взря в нея.
— Проклети да са всичките ти помиярски прадеди — изсъска тя на уличен кантонезки. — Мъжът ми е полицай и ако му кажа само една дума ще ти смаже жалките ташаци още тази вечер.
Келнерът побледня.
— Горещ чай! Донеси ми шибания си чай и само посмей да плюеш в него, ще накарам мъжа си да ти завре сламка в оная работа!
Келнерът бързо се отдалечи.
— Какво му каза? — попита Суслов, който знаеше само няколко думи кантонезки, за разлика от английския, който говореше доста добре.
Джини Фу му се усмихна сладко.
— Помолих да ми сервира чай.
Знаеше, че сега китаецът непременно ще плюе в чашата или по-вероятно ще накара някой колега да го направи. Нямаше да пие от чая и така той щеше да изгуби още повече престиж. Мръсен кучешки кокал!
— Следващия път не иска среща тук, много гадни хора — каза тя с достойнство, оглеждайки се наоколо, след това сбърчи носа си по посока на група англичанки на средна възраст, които я гледаха втренчено. — Много воня на тела — добави високо, отметна отново косите си и сподавено се изсмя, забелязвайки как те се изчервиха и погледнаха настрани. — Този подарък, Григорий — благодаря много!
— Няма нищо — каза Суслов.
Знаеше, че сега няма да го отвори. Много благоразумни китайски маниери. Защото ако подаръкът не й хареса или е разочарована, че не е улучил нейния размер, цвета, или е възмутена от скъперничеството или каквото и да е друго, тогава той няма да изгуби престиж, тя — също.
— Много благоразумно!
— Какво?
— Нищо.
— Ти изглежда добре.
— Ти също. — Бяха минали три месеца и независимо, че любовницата му във Владивосток също беше евроазиатка, от майка рускиня и баща китаец, той се наслаждаваше на връзката си с Джини Фу.
— Греги — каза тя, след това сниши глас и добави с дръзка усмивка: — Финиш водка. Ние започва празник! Аз има водка… аз има други неща!
Той отвърна на усмивката й.
— Това го имаш, гълъбице!
— Колко много ден имаш?
— Най-малко три, но…
— Ох! — тя се опита да прикрие разочарованието си.
— Ще ходя напред-назад за кораба си. Но по-голямата част от нощта ще е наша, утре също.
— Три месеца дълго време, Греги.
— Скоро ще се върна.
— Да. Финиш водка и ние започва!
Тя видя, че келнерът идва забързано към тях с чай. Когато застана до масата впери поглед в него и докато той сервираше, Джини нареждаше възмутено:
— Хм! Очевидно не е горещ и не е пресен! Коя съм аз! Мръсна чужденка ли? Не, аз съм цивилизована жена от Фоу провинс, чиито богат баща се разорил на комар и я продал за извънбрачно съжителство като втора жена на шефа на полицията! Така че може да се разкараш оттук и да ходиш да се изпикаеш в шапката си! — Тя се изправи на крака.
Келнерът отстъпи крачка назад.
— Какво става? — попита Суслов.
— Не плащай чая, Греги. Не е топъл и пресен! — каза тя властно. — Не му оставяй бакшиш!
Въпреки това Суслов плати, тя го хвана за ръка и те излязоха, следвани от погледите на седящите по масите. Беше вдигнала високо главата си, но вътрешно кипеше от изражението по лицата на китайците, дори и това на младия пиколо, който отвори вратата — приличащ много на най-младия й брат, когото издържаше и на когото плащаше образованието.
Дънрос се качваше по стъпалата. Изчака ги да минат покрай него, в очите му светна присмехулно огънче. Пиколото го посрещна с широка усмивка, покланяйки му се любезно и с уважение. Премина през навалицата към телефона. Много от посетителите веднага го забелязаха и проследиха с поглед. Той заобиколи група туристи с камери и забеляза Жак де Вил и жена му Сюзан седнали на маса в ъгъла. И двамата бяха с тъжни лица и гледаха надолу към чашите си. Той поклати уморено глава, забавлявайки се. Горкият стар Жак отново е хванат в изневяра и сега тя го наказва за неговата непочтеност, бъркайки в старата му рана. Джос! Почти чуваше смеха на стария Чен-Чен.
— Животът на човека е даден, за да страда, малки Йан! Да, вечната yin9, воюваща с нашия толкова уязвим yang10…