— Няма нищо — каза Суслов.
Знаеше, че сега няма да го отвори. Много благоразумни китайски маниери. Защото ако подаръкът не й хареса или е разочарована, че не е улучил нейния размер, цвета, или е възмутена от скъперничеството или каквото и да е друго, тогава той няма да изгуби престиж, тя — също.
— Много благоразумно!
— Какво?
— Нищо.
— Ти изглежда добре.
— Ти също. — Бяха минали три месеца и независимо, че любовницата му във Владивосток също беше евроазиатка, от майка рускиня и баща китаец, той се наслаждаваше на връзката си с Джини Фу.
— Греги — каза тя, след това сниши глас и добави с дръзка усмивка: — Финиш водка. Ние започва празник! Аз има водка… аз има други неща!
Той отвърна на усмивката й.
— Това го имаш, гълъбице!
— Колко много ден имаш?
— Най-малко три, но…
— Ох! — тя се опита да прикрие разочарованието си.
— Ще ходя напред-назад за кораба си. Но по-голямата част от нощта ще е наша, утре също.
— Три месеца дълго време, Греги.
— Скоро ще се върна.
— Да. Финиш водка и ние започва!
Тя видя, че келнерът идва забързано към тях с чай. Когато застана до масата впери поглед в него и докато той сервираше, Джини нареждаше възмутено:
— Хм! Очевидно не е горещ и не е пресен! Коя съм аз! Мръсна чужденка ли? Не, аз съм цивилизована жена от Фоу провинс, чиито богат баща се разорил на комар и я продал за извънбрачно съжителство като втора жена на шефа на полицията! Така че може да се разкараш оттук и да ходиш да се изпикаеш в шапката си! — Тя се изправи на крака.
Келнерът отстъпи крачка назад.
— Какво става? — попита Суслов.
— Не плащай чая, Греги. Не е топъл и пресен! — каза тя властно. — Не му оставяй бакшиш!
Въпреки това Суслов плати, тя го хвана за ръка и те излязоха, следвани от погледите на седящите по масите. Беше вдигнала високо главата си, но вътрешно кипеше от изражението по лицата на китайците, дори и това на младия пиколо, който отвори вратата — приличащ много на най-младия й брат, когото издържаше и на когото плащаше образованието.
Дънрос се качваше по стъпалата. Изчака ги да минат покрай него, в очите му светна присмехулно огънче. Пиколото го посрещна с широка усмивка, покланяйки му се любезно и с уважение. Премина през навалицата към телефона. Много от посетителите веднага го забелязаха и проследиха с поглед. Той заобиколи група туристи с камери и забеляза Жак де Вил и жена му Сюзан седнали на маса в ъгъла. И двамата бяха с тъжни лица и гледаха надолу към чашите си. Той поклати уморено глава, забавлявайки се. Горкият стар Жак отново е хванат в изневяра и сега тя го наказва за неговата непочтеност, бъркайки в старата му рана. Джос! Почти чуваше смеха на стария Чен-Чен.
— Животът на човека е даден, за да страда, малки Йан! Да, вечната yin9, воюваща с нашия толкова уязвим yang10…
Той би се престорил, че не ги забелязва, но някакъв инстинкт го накара да постъпи по друг начин.
— Хелоу, Жак — Сюзан. Как сте?
— О, хелоу, хелоу, тай-пан. — Жак де Вил се изправи любезно. — Ще седнеш ли при нас?
— Не благодаря, няма да мога. — След това, виждайки агонията в очите на приятеля си — си спомни за злополуката с колата във Франция. Дъщерята на Жак, Аврил и съпругът й! — Какво се е случило? Точно какво!
Жак се поколеба.
— Точно, тай-пан: Аврил телефонира от Кан, точно излизах от офиса. Тя, тя каза: „Татко… татко, Борже е мъртъв… Чуваш ли ме? Опитвам се да се свържа от два дни… ударът е бил челен, другият мъж е бил… Моят Борже е мъртъв… чуваш ли ме?“ — Гласът на Жак беше безизразен. — След това линията прекъсна. Знаем, че е в болница в Кан. Помислих, че е най-добре Сюзан веднага да замине. Полетът й е отложен… просто чакаме тук. Поръчали сме се да ни свържат с Кан, но няма големи надежди.
— Господи, толкова съжалявам — каза Дънрос, опитвайки се да отхвърли угризението, което преди малко почувства, когато мислено замени Ейдриън за Аврил. Аврил беше само на двадесет, а Борже Ескари чудесен млад мъж. Бяха женени от преди година и половина и това беше първата им ваканция след раждането на сина им. — В колко часа е полетът?