Тед Декър
Три
1.
Петък
Пладне
Кабинетът нямаше никакви прозорци, само електрически фенери, които да осветяват стотиците книги, подредени в библиотечни рафтове от черешово дърво. Една-единствена настолна лампа разпръскваше жълтеникавата си светлина върху облицованото с кожа бюро. Стаята миришеше на безир и стари книги, но за доктор Джон Франсис това беше ароматът на познанието.
— Човек не е способен да извърши истинско зло.
— А способен ли е да се опази от капаните на злото? — попита Кевин.
Доктор Джон Франсис, декан по учебната дейност, погледна над очилата си човека, който седеше срещу него и си позволи да се усмихне леко. Тези сини очи криеха дълбока загадка, която му убягваше още от онзи ден преди три месеца, когато Кевин Парсън се приближи до него след лекцията по философия. Между тях се зароди уникално приятелство, което включваше безброй дискусии като тази.
Кевин седеше със събрани нозе, отпуснал ръце на коленете си, с пронизващи, немигащи очи и вечно разрошена коса, въпреки натрапчивия му навик непрекъснато да прокарва пръсти през тези небрежни кестеняви къдрици. Или може би точно заради него. Всъщност косата беше изключение; във всичко друго мъжът беше безупречен. Гладко избръснат, модно облечен, ухаещ приятно — „Олд спайс“, предположи професорът. Рошавата коса на Кевин изразяваше собственото му мнение по един бохемски начин. Останалите си играеха с моливите или барабаняха с пръсти по бюрата, или се въртяха на столовете; Кевин прокарваше пръсти през косата си и потропваше с десния си крак. Не от време на време или в паузите по време на разговора, а непрекъснато, в ритъма на някакъв скрит зад сините му очи барабан. Някои намираха тази му особеност за доста дразнеща, но доктор Франсис откриваше в нея единствено енигматичен ключ за разгадаване на истинската му същност. Истината — която рядко е очебийна и почти винаги изкусно прикрита. В потупването с крак, барабаненето с пръсти и движението на очите.
Доктор Франсис бутна черния си кожен стол назад, изправи се бавно и тръгна към един рафт, пълен с произведенията на древни философи. Човек можеше лесно да го асоциира както с тях, така и със съвременниците му. Веднъж Кевин му беше казал, че е достатъчно да облече древногръцка роба, за да бъде оприличен на брадатия Сократ. Доктор Франсис прокара пръст по едно подвързано копие на Свитъците от Мъртво море.
— Така е — отвърна той. — Способен ли е да се опази от капаните на злото? Според мен не. Не и в този живот.
— Тогава всички хора са обречени да вършат злини — каза Кевин.
Доктор Франсис се обърна към него. Кевин го гледаше без да помръдва, с изключение на потропващия му десен крак. Кръглите му сини очи не мигваха и го гледаха с невинността на дете, изследващи, магнетични, спокойни. Те провокираха уверените да отвръщат с продължителен поглед, а неуверените — да отвръщат очи. Кевин беше на двайсет и осем, но излъчваше странна смесица от гениалност и наивитет, които доктор Франсис не можеше да разбере. Възмъжалият мъж притежаваше жаждата за познание на петгодишно дете. Сигурно беше отраснал в странно обкръжение, но Кевин избягваше да говори за това.
— Да се борят със злото, а не да вършат злини — поясни доктор Франсис.
— А дали човек просто избира злото, или сам го създава? — попита Кевин, разширявайки темата много над първоначалния му въпрос. — Дали злото е сила, която плува в човешката кръв, опитвайки се да намери път към сърцето, или е просто някаква вероятност, която очаква да бъде облечена във форма?
— Бих казал, че човек избира злото, а не го твори. Човешката природа е пропита със зло в резултат от Първородния грях. Всички ние сме зли.
— И всички сме добри — рече Кевин, като не спираше да потропва с крак. — Добрите, лошите и красивите.
Доктор Франсис кимна при цитирането на собствената му фраза, която бе измислил като алюзия на човек, създаден по божие подобие — красив човек, разкъсван между доброто и злото.
— Точно така. Добрият, лошият и красивият. — Той тръгна към вратата. — Ще повървиш ли с мен, Кевин?
Кевин прокара ръце по слепоочията си и се изправи. Доктор Франсис го изведе от кабинета си и двамата тръгнаха по стълбите към горния свят, както обичаше да го нарича Кевин.
— Как върви курсовата ти работа върху човешката природа? — попита доктор Франсис.
— Гарантирам, че ще ви изуми. — Двамата тръгнаха по празния коридор. — Използвам формата на легенда, за да илюстрирам заключенията си. Знам, че това не е обичайният начин, но след като Исус е предпочел да предава божията истина чрез притчи, реших, че бих могъл да взема назаем неговия подход.