Холмс отново оглади листчето върху празната си чиния. Аз се изправих, наведох се над него и втренчих поглед в любопитните писания, които изглеждаха така:
534 К2 13 127 36 31 4 17 21 41
Дъглас 109 293 5 37 Бърлстоун 26
Бърлстоун 9 47 171
– Как го тълкувате, Холмс?
– Явно е опит да се предаде секретна информация.
– Но каква е ползата от шифровано съобщение, ако не се знае шифърът?
– В дадения случай – никаква.
– Защо казвате „в дадения случай“?
– Защото има много цифри, към които бих намерил ключ с лекотата, с която решавам ребуса в рубриката със загадки. Подобни низши занимания са развлечение за ума и не уморяват. Но този случай е различен. Ясно е, че се имат предвид думи от определена страница на някаква книга. Докато не бъда осведомен за коя страница от коя книга става въпрос, аз съм безсилен.
– Но какво означават имената „Дъглас“ и „Бърлстоун“?
– Несъмнено тези имена не са сред думите на въпросната страница.
– Защо тогава не е посочил книгата?
– Вие сте хитър по природа, скъпи ми Уотсън, и тъкмо присъщото ви лукавство, което е радост за приятелите ви, положително би ви попречило да сложите в един и същи плик и шифъра, и посланието. Ако ги получи друго лице, с вас е свършено. А в нашия случай би трябвало и двете писма да бъдат на погрешен адрес, за да стане беля. Втората поща за деня се бави, но ще ми бъде чудно, ако с нея не дойде обяснителното писмо, или най-вероятно самата книга, към която се отнасят тези цифри.
Изминаха само няколко минути и предвиждането на Холмс се сбъдна чрез появата на прислужника Били, който донесе очакваното писмо.
– Почеркът е същият – отбеляза Холмс, като разпечата плика. – И всъщност има подпис – добави той, разгъвайки листа. – Чудесно, ние напредваме, Уотсън!
Но когато прегледа съдържанието, челото му се смръщи.
– Господи, какво разочарование! Боя се, Уотсън, че очакванията ни не се оправдаха. Надявам се поне този човек, Порлок, да не пострада.
Писмото гласеше следното:
Уважаеми господин Холмс,
Няма да се занимавам повече с тая работа. Много е опасно, той ме подозира. Усещам, че ме подозира. Дойде при мен съвсем неочаквано, след като вече бях написал адреса на плика и възнамерявах да ви изпратя ключа към шифъра. Успях да го прикрия. Ако го беше видял, нямаше да се отърва. Но по очите му разбрах, че ме подозира. Моля ви, изгорете шифрованата бележка, защото вече не може да ви послужи.
Фред Порлок
Известно време Холмс мълча. Въртеше писмото в ръце и се мръщеше, вперил поглед в огъня на камината.
– В крайна сметка може да не е нещо важно – каза накрая той. – Може да е само израз на гузната му съвест. Понеже си знае, че е предател, прочел е обвинение в очите на другия.
– А другият, предполагам, е професор Мориарти.
– Несъмнено! Когато някой от тази пасмина говори за Него, става ясно кого имат предвид. За всички тях той е на първо място.
– Но какво би могъл да направи професор Мориарти?
– Хм... Там е работата... Когато имаш насреща си един от най-големите умове на Европа, зад чийто гръб стоят всички сили на мрака, възможностите нямат край. Така че нашият приятел Порлок явно не е на себе си от страх. Бъдете така любезен и сравнете почерка на бележката и адреса върху плика, нанесен, както той сам казва, преди зловещото посещение. Адресът е написан четливо и с твърда ръка. А писмото едва се разбира.
– Защо тогава го е написал? Защо просто не се е отказал?
– Защото се е опасявал, че в противен случай ще се опитам да го издиря и така ще му навлека неприятности.
– Разбира се. Естествено – казах аз, взех първата бележка с шифъра и се взрях в нея. – Доста тревожно е, че това листче може да крие важна тайна, но не е по силите на човек да я разгадае.
Шерлок Холмс беше отместил поднесената му закуска и сега запали противната си лула, другар на дълбоките му размисли.
– Знам ли? – подхвърли той, като се облегна назад, загледан в тавана.– Може би има някои моменти, които са се изплъзнали на вашия макиавелиански интелект. Нека разгледаме проблема в светлината на чистата логика. Човекът има предвид книга. Това е нашата отправна точка.
– Доста несъстоятелно звучи.
– Да видим можем ли да ограничим обсега. Като съсредоточа мислите си, струва ми се, че загадката не е съвсем неразрешима. Имаме ли някакви данни за книгата?
– Ни най-малко.
– А, не, не, положението не може да е толкова лошо. Шифрованото послание започва с голяма цифра, с 534, нали? Ще приемем работната хипотеза, че 534 е въпросната страница, към която се отнася шифърът. Значи нашата книга се превръща в дебела книга, а това все пак е напредък. Какви други сведения имаме за естеството на тази дебела книга? Следващият знак е К2. Как си го обяснявате, Уотсън?