– Забележително! – възкликна той. – Забележително!
– Не изглеждате изненадан.
– Заинтригуван съм, господин Мак, но не може да се каже, че съм изненадан. Защо да бъда изненадан? Получил съм анонимни сведения от източник, за който зная, че е важен, с предупреждение, че определено лице е заплашено от опасност. След час научавам, че опасността всъщност се е материализирала и че човекът е мъртъв. Заинтересуван съм, но както разбирате – не мога да съм изненадан.
И съвсем накратко той обясни на инспектора с какви факти разполагаме по отношение на писмото и шифъра. Макдоналд седеше, опрял брадичка на ръцете си, а гъстите му русоляви вежди се бяха сключили.
– Каня се да отида в Бърлстоун тази сутрин – започна Макдоналд. – Дойдох да ви попитам дали не желаете да ме придружите заедно с вашия приятел. Но от думите ви разбирам, че може би ще свършите по-добра работа в Лондон.
– Не съм на същото мнение – каза Холмс.
– Дявол да го вземе, господин Холмс! – възкликна инспекторът. – След ден-два вестниците ще са пълни с Бърлстоунската загадка, но нима това ще е загадка, щом има човек в Лондон, който е предсказал престъплението още преди да бъде извършено? Трябва само да се доберем до този човек и останалото ще последва от само себе си.
– Несъмнено, господин Мак. Но как възнамерявате да се доберете до така наречения Порлок?
Макдоналд обърна писмото, което Холмс му беше подал.
– Клеймото е от Камбъруел. Това не ни помага много. Казвате, че Порлок е псевдоним. Не може да се каже, че има с какво да се захванем. Не споменахте ли, че сте му изпращали пари?
– Да, на два пъти.
– А как?
– В банкноти до пощата в Камбъруел.
– Направихте ли си труда да проверите кой отива да ги прибере?
– Не.
Инспекторът изглежда се изненада, стори му се невероятно.
– А защо?
– Защото винаги държа на думата си. Когато ми писа за първи път, обещах му, че няма да правя опити да го издирвам.
– Смятате ли, че някой стои зад него?
– Сигурен съм.
– Имате предвид професора, за когото споменахте?
– Именно!
Инспектор Макдоналд се усмихна, а единият му клепач потрепна, когато ме погледна.
– Няма да крия от вас, господин Холмс, в детективския отдел на полицията се смята, че по отношение на този професор вие се държите като умопобъркан. Самият аз направих някои проучвания по въпроса. Професор Мориарти изглежда много почтен, ерудиран и талантлив човек.
– Радвам се, че сте стигнали дотам, та да оцените таланта му.
– Човече, не е възможно да бъде другояче! След като научих мнението ви, поставих си за цел да се срещна с него. Разговаряхме за затъмненията. Не ми е ясно как стигнахме до тази тема, но професорът имаше фенер с отразител и глобус, така че мигом обясни явлението. Даде ми да прочета една книга. Не се срамувам да призная, че малко надхвърляше възможностите ми, макар че съм получил добро образование в Абърдийн. От професора би излязъл добър проповедник при това изпито лице, бяла коса и както говори с тежест. Когато на раздяла сложи ръка на рамото ми, все едно, че беше баща, който благославя сина си, преди да отиде в студения, жесток свят.
Холмс се засмя, потри ръце и каза:
– Забележително! Забележително! А сега искам да ви попитам, драги Макдоналд, дали това приятно и вълнуващо събеседване е станало, както предполагам, в кабинета на професора?
– Да, там бяхме.
– Хубава стая, нали?
– Много хубава, направо красива, господин Холмс.
– Вие седяхте пред писалището му, нали?
– Точно там седях.
– Слънцето светеше в очите ви, а неговото лице беше в сянка, нали?
– Не, беше вечер, но си спомням, че лампата светеше в лицето ми.
– Естествено. А забелязахте ли една картина над главата на професора?
– Малко неща убягват от погледа ми, господин Холмс. Може би съм го научил от вас. Да, видях тази картина, представлява подпряла главата си с ръце млада жена, която сякаш те гледа крадешком отстрани.
– Нарисувана е от Жан Батист Грьоз.
Инспекторът направи усилие да се престори на заинтригуван.
– Жан Батист Грьоз – продължи Холмс, като сключи пръсти и се облегна назад – е френски художник, който се е изявил блестящо между 1750 и 1800 година. Разбира се, имам предвид професионалната му кариера. Днешната критика потвърждава повече от необходимото високото мнение на съвременниците му за него.
По погледа на инспектора си личеше, че не може да се съсредоточи.
– А не е ли по-добре... – започна той.
– Тъкмо това правим – прекъсна го Холмс. – Всичко, което казвам, има много пряко и жизненоважно отношение към онова, което вие нарекохте Бърлстоунската загадка. В известен смисъл дори може да се приеме, че то представлява сърцевината на загадката.