– Ужасно, и още как – казал лекарят, вперил поглед в обезобразената глава и страшните следи наоколо. – Не съм виждал такива наранявания, откакто се случи тежката железопътна катастрофа в Бърлстоун.
– Я ми кажете... – започнал полицейският сержант, чието селско чувство за здрав смисъл му пречело да забрави отворения прозорец. – Добре, съгласен съм, че човекът е избягал, като е прегазил рова, но я ми кажете как изобщо е влязъл в къщата, след като мостът е бил вдигнат?
– Там е работата, наистина – казал Баркър.
– Кога е бил вдигнат мостът?
– Беше почти шест часът – обяснил икономът Еймс.
– Чувал съм, че обикновено го вдигат по залез – продължил сержантът. – По това време на годината слънцето залязва по-скоро в четири и половина, отколкото в шест.
– Госпожа Дъглас беше поканила гости на чай – казал Еймс. – Не можехме да вдигнем моста преди да са си отишли. След това аз лично го вдигнах.
– Значи излиза, че ако е идвал външен човек, той би трябвало да е минал по моста преди шест часа, а после се е крил, докато господин Дъглас не влязъл в стаята след единайсет часа.
– Така е! Господин Дъглас обикаляше къщата всяка вечер преди лягане, за да провери дали няма забравени лампи. Затова е влязъл тук. Убиецът го е чакал и го е застрелял. После се е измъкнал през прозореца, но е оставил оръжието си. Струва ми се, че е било така, нищо друго не би съответствало на фактите.
Сержантът вдигнал една визитка, паднала на пода до мъртвия. На нея с разкривен почерк били изписани с мастило инициалите Д. В., а под тях – цифрата 341.
– Какво е това? – показал той картичката.
Баркър я погледнал с любопитство и рекъл:
– За първи път я виждам. Сигурно е останала от убиеца.
– Д.В., 341. Нищо не разбирам – чудел се сержантът, като въртял визитката в ръце. – Какво е това Д.В.? Сигурно нечии инициали. А вие какво държите, доктор Уд?
Лекарят държал в ръка един доста голям чук, който се намирал на килимчето пред камината. Тежък работен чук. Сесил Баркър посочил кутия с гвоздеи с бронзови главички, сложена върху полицата над камината.
– Вчера господин Дъглас разместваше картините – казал той. – С очите си го видях. Беше стъпил на стол и закачаше голямата картина на стената. Това обяснява наличието на чука.
– Най-добре да го оставим върху килимчето, където си беше – казал сержантът, като в недоумение се почесал по главата. – Ще бъдат нужни най-големите умове от полицейските сили, за да стигнат до дъното на тази история. И преди да приключат, с нея ще се заеме и Лондон – добавил той, взел фенера и бавно тръгнал из стаята. – Виж ти! – извикал подир малко сержантът и развълнувано дръпнал завесата на прозореца на една страна. – В колко часа спуснахте завесите?
– Когато запалихме лампите – обяснил икономът. – Беше малко след четири.
– Положително някой се е крил тук –рекъл сержантът и приближил фенера до пода. В ъгъла ясно личали следи от кални ботуши. – Държа да ви кажа, че това подкрепя вашата теория, господин Баркър. Изглежда човекът е влязъл в къщата след спускането на завесите; след четири часа и преди шест часа, когато са вдигнали моста. Промъкнал се е в тази стая, понеже е първата, изпречила се на пътя му. Нямало къде другаде да се скрие, затова се пъхнал зад завесата. Така всичко се изяснява. Вероятно си е бил намислил да ограби къщата, но господин Дъглас случайно се е натъкнал на него, затова той го е убил и е избягал.
– Така си го обяснявам и аз – съгласил се Баркър. – Само че не губим ли ценно време? Не трябва ли да претърсим околността, преди убиецът да се е измъкнал?
За миг сержантът се замислил.
– Преди шест сутринта няма влакове, така че не би могъл да замине с влак. Ако тръгне по шосето, както е с мокри крака, не е изключено някой да го забележи. Все едно. Аз самият не мога да напусна това място, преди да ме сменят. Но според мен никой не би трябвало да тръгва, преди да си изясним положението.
Докторът бил взел фенера и внимателно оглеждал тялото.
– А този белег какъв е? – попитал той. – Възможно ли е да има някаква връзка с престъплението?
Единият ръкав на халата бил вдигнат нагоре, оголил дясната ръка на мъртвеца до лакътя. В средата ѝ се виждала странна кафява рисунка – триъгълник, вписан в кръг, който ярко се откроявал на фона на жълтеникавата кожа.
– Не е татуировка – продължил докторът, като напрягал очите си, скрити зад очилата. – За пръв път виждам такова нещо. Преди време човекът е бил белязан с клеймо като добитък. Какво ли може да означава това?