– Не твърдя, че зная какво означава, но през последните десет години много пъти съм виждал тази рисунка върху кожата на Дъглас – казал Сесил Баркър.
– Аз също – присъединил се икономът. – Много пъти, когато господарят запретваше ръкави, съм виждал този белег. Често съм се чудил какво ли представлява.
– Тогава сигурно няма връзка с престъплението – рекъл сержантът. – Въпреки това е доста подозрително. Всичко в този случай е подозрително. Е, сега пък какво има?
Икономът надал възглас на изумление и сочел протегнатата ръка на умрелия.
– Взели са му венчалния пръстен! – ахнал той.
– Какво?
– Да, така е. Господинът винаги носеше гладка златна халка на малкия пръст на лявата ръка. Този по-груб, гравиран златен пръстен беше над халката, а на средния си пръст слагаше пръстена с извитата змия. Гравираният пръстен и пръстенът със змията са тук, но халката е изчезнала.
– Прав е – потвърдил Баркър.
– Нима твърдите, че венчалният пръстен е бил под другия?
– Винаги!
– Тогава убиецът, който и да е той, първо е свалил пръстена, който наричате „гравиран“, а после го е сложил обратно на мястото му.
– Точно така!
Достойният селски полицай поклатил глава и казал:
– Струва ми се, че колкото по-скоро привлечем Лондон към случая, толкова по-добре. Уайт Мейсън е умен мъж. Няма местно произшествие, с което да не се е справил. Не след дълго той ще бъде тук и ще ни помогне. Но предполагам, че ще трябва да потърсим и Лондон, преди да приключим. Както и да е, не се срамувам да си призная, че тази работа е прекалено сложна за хора като мен.
40 Прозвище на крал Уилям II.
41 Управлявал от 1603 до 1625 г.
Глава 4
Тъма
В три часа сутринта главният съсекски детектив, подчинявайки се на спешното повикване от страна на сержант Уилсън да се яви в Бърлстоун, пристигнал от седалището си с лека двуколка, теглена от останалия без дъх кон. Изпратил съобщението си до Скотланд Ярд по влака в пет и четирийсет, а в дванайсет беше на гарата, за да ни посрещне. Уайт Мейсън изглеждаше кротък и сговорчив човек, облечен в широк туиден костюм, със старателно избръснато, червендалесто лице, малко пълен, но с яки, макар и криви крака, които се красяха от гамаши. Приличаше на дребен фермер, пенсиониран пазач на дивеч и на всичко друго на света, но не и на човек, подходящ да представя провинциалната криминална полиция.
– Гръм от ясно небе, господин Макдоналд! – непрекъснато повтаряше той. – Щом научат вестникарите, ще налетят като мухи на мед. Надявам се да си свършим работата, преди те да си напъхат носовете и да заличат следите. Не си спомням да сме имали такъв случай. Ако не греша, господин Холмс, някои подробности са тъкмо за вас. А и за вас, доктор Уотсън, защото и медиците ще трябва да си кажат думата, преди да сме свършили. Запазена ви е стая в „Уествил Армс“. Няма къде другаде, но казват, че мястото е добро и чисто. Момчето ще вземе пътните ви чанти. Заповядайте, господа, насам!
Съсекският детектив беше много енергичен и сърдечен. След десет минути се бяхме настанили. След още десет вече седяхме в хола на странноприемницата и Мейсън набързо ни разказа онези събития, които изброих в предишната глава. От време на време Макдоналд подхвърляше нещо, но Холмс седеше вглъбен, с онова изражение на учудване, страхопочитание и възхищение, с което ботаникът гледа някой рядък и скъпоценен цвят.
– Забележително! – рече накрая той, когато изслуша историята. – Извънредно забележително! Не си спомням случай, в който обстоятелствата да са били по-особени.
– Смятах, че точно това ще кажете, господин Холмс! – възкликна много доволен Уайт Мейсън. – Ние в Съсекс сме преварили времето си. Разправих ви как стояха нещата до мига, когато смених сержант Уилсън между три и четири часа тази сутрин. Господи! Изкарах душата на старата кобила. Но както се оказа, не е имало нужда да бързам толкова, нямаше нищо, което да свърша с пристигането си. Сержант Уилсън беше събрал всички факти. Проверих какво е свършил, поразмислих и добавих нещо и от себе си.
– А какви са фактите? – нетърпеливо попита Холмс.
– Най-напред огледах чука. Доктор Уд беше там и ми помогна. Не открихме следи, говорещи за извършено с него насилие. Надеждата ми беше господин Дъглас да се е защитавал с инструмента, тогава можеше да е наранил убиеца, преди да изпусне чука на килимчето. Но нямаше и петънце.
– Това, естествено, не доказва нищо – подхвърли инспектор Макдоналд. – Има много убийства с чук, при които не остава следа.
– Правилно. Това не доказва, че не е бил употребен. Но ако имаше петна, щеше да ни бъде от полза. А петна наистина няма. После огледах пушката. Употребени са сачми за едър дивеч и както изтъкна сержант Уилсън, спусъците са били съединени, та при натискане на задния спусък да стрелят и двете цеви. Човекът, който го е намислил, явно е решил да улучи на всяка цена. Цевите са прерязани и пушката е дълга само петдесетина сантиметра – лесно може да се скрие под горна дреха. Не е останало много от марката на производителя, но на жлеба между цевите са гравирани буквите П. Е. Н. Другата част от името е върху прерязаната цев.