– Не за първи път работя с господин Холмс – намеси се инспектор Макдоналд. – Господин Холмс не отказва да участва в играта.
– Поне ако е такава, каквато аз я разбирам – каза приятелят ми с усмивка. – Намесвам се в някой случай, за да помогна на справедливостта да се възстанови, а на полицията – да си свърши работата. Ако някога съм се разграничавал от официалната власт, то е било, когато тя се е разграничавала от мене. Нямам желание да се отличавам за тяхна сметка. Същевременно, господин Мейсън, аз държа на правото си да работя според разбиранията си и да оповестявам постигнатото когато сметна за добре – когато има краен резултат, а не на отделни етапи.
– Повярвайте ми, за нас е чест, че дойдохте. Ще ви уведомим за всичко, което знаем – каза сърдечно Уайт Мейсъи. – И вие заповядайте, доктор Уотсън, а когато му дойде времето, нека се надяваме, че ще ни отделите място в поредната си книга.
Тръгнахме по странната селска уличка. От двете странни растяха брястове с подкастрени корони. Недалече се извисяваха две стари каменни колони, пострадали от времето и с петна от лишеи, които крепяха безформената скулптура, представлявала някога храбрия лъв от герба на Хюго Бърлстоунски. Такъв кратък, криволичещ път сред ливади и дъбрави е типичен пейзаж за Англия. Внезапно последва завой и пред очите ни се появи дългата и ниска постройка от времето на Джеймс I – овехтяла, жълтеникава тухлена сграда със старомодна градина, отстрани с подрязани тисове. Когато наближихме, видяхме дървен мост и красив, широк ров, в който застиналата вода блестеше като живак под студеното зимно слънце.
Край древната къща се бяха изнизали три века, изпълнени с новородени деца, завръщания у дома и градински увеселения, оттук бяха тръгвали на лов за лисици. Възможно ли беше сега, на стари години, едно тъмно дело да хвърли сянка върху достопочтените стени? И все пак тези необикновени островърхи покриви и издадени фронтони бяха подходящо прикритие за едно мрачно и ужасно коварство. Загледах се във вградените навътре прозорци и плисканата от водите простряна надлъж фасада с тъмен цвят и почувствах, че едва ли съществува по-подходяща сцена за разигралата се трагедия.
– Въпросният прозорец е точно вдясно от моста – обясни Уайт Мейсън. – Отворен е точно както са го заварили снощи.
– Е, значи човекът не е бил дебел. Нямаме нужда от дедукциите ви, господин Холмс, за да си го представим. И вие, и аз с лекота бихме се промъкнали през него.
Холмс отиде до края на насипа и се взря оттатък рова. После обходи каменния перваз и порасналата отвъд него трева.
– Всичко сме огледали добре, господин Холмс – каза Уайт Мейсън. – Няма никакви следи, по нищо не личи някой да е минавал оттук, но нима е задължително да е оставил отпечатъци?
– Именно. Не е задължително. А водата винаги ли е мътна?
– Обикновено е с този цвят. Потокът докарва глинест нанос.
– А колко е дълбок ровът?
– Отстрани е две стъпки дълбок, а в средата – три.
– Значи трябва да се откажем от всякаква мисъл, че човекът може да се е удавил при преминаването?
– Не, дори и дете не би се удавило.
Минахме по моста. В къщата ни въведе странен човек, кокалест и съсухрен, икономът Еймс. Клетото старче беше пребледняло и трепереше от преживения шок. Селският сержант, висок, важен и меланхоличен, все пак още не беше прекратил своето бдение във фаталната стая. Само докторът си беше отишъл.
– Нещо ново, сержант Уилсън? – попита Уайт Мейсън.
– Нищо, сър.
– Тогава можеш да си идеш у дома. Стига ти толкова. Ако ни потрябваш, ще изпратя да те повикат. А икономът по-добре да почака отвън. Кажи му да предупреди господин Сесил Баркър, госпожа Дъглас и главната прислужница, че след малко сигурно ще поискаме да говорим с тях. А сега, господа, може би най-напред ще ми позволите да споделя с вас представата, която съм си създал, а после вие ще изложите своето мнение.
Този селски специалист успя да ми направи впечатление. Боравеше уверено с фактите, в безпристрастните му, ясни разсъждения имаше здрав смисъл и благодарение на това сигурно щеше да напредне в професията. Холмс го слушаше съсредоточено, без признаците на нетърпение, каквито често проявяваше официалният представител на властта.
– Или е самоубийство, или е убийство, нали така, господа? Това е първият ни въпрос. Ако е самоубийство, значи мъжът най-напред е свалил венчалния си пръстен и го е скрил, после е слязъл по халат в тази стая, размазал е малко кал в ъгъла зад завесата, та да си помислим, че някой го е чакал, отворил е прозореца, оставил е петно кръв върху...