– Тогава сигурно бихте желали да чуете свидетелствата на някои хора от домакинството. Най-добре ще е да използваме трапезарията, Еймс. Моля ви, елате пръв да ни съобщите каквото знаете.
Разказът на иконома беше простичък, ясен и създаваше убедително впечатление за искреност. Постъпил на служба преди пет години, когато семейство Дъглас се заселило в Бърлстоун. Подочул, че Дъглас е богат джентълмен, натрупал състоянието си в Америка. Дъглас бил любезен и свестен работодател. Е, вероятно не съвсем като хората, с които бил свикнал Еймс, но човек не може да има всичко. Икономът не бил забелязал никакви признаци на страх у Дъглас, напротив, господарят му бил най-големият храбрец, когото бил срещал. Нареждал всяка вечер да вдигат моста не за друго, а защото такъв бил древният обичай в имението, а той държал да се спазват традициите.
Господин Дъглас рядко ходел в Лондон, рядко напускал селото. Но в деня на убийството ходил за покупки в Тънбридж Уелс. Този ден той (Еймс) забелязал у Дъглас известно неспокойство и вълнение, господарят му се видял нетърпелив и раздразнителен, което не било обичайно за него. Вечерта Еймс не се прибрал да си легне, а отишъл до кухненския килер в задната част на къщата. Подреждал приборите, когато чул, че звънецът силно дрънчи. Не чул изстрел, но обратното едва ли би било възможно, защото до кухненските помещения в другия край на къщата води дълъг коридор с няколко затворени портала по пътя. Прислужницата била излязла от стаята си, понеже и тя чула силния звън. Двамата отишли заедно в предната част на къщата.
Когато стигнали до стълбището, Еймс видял госпожа Дъглас да слиза. Не, не бързала и не му се сторила особено развълнувана. Когато стигнала долу, господин Баркър изскочил от кабинета. Спрял госпожа Дъглас и я помолил да се прибере.
– За Бога, вървете си в стаята! – извикал той. – Клетият Джак е мъртъв. Нищо не можете да направите. За Бога, вървете!
След като я убеждавал известно време на стълбите, госпожа Дъглас се прибрала. Не изпищяла. Не надала вик. Прислужницата госпожа Алън я завела горе и останала при нея в спалнята. Тогава Еймс и господин Баркър влезли в кабинета, където всичко било така, както го заварила полицията. По това време свещта била угасена, а лампата горяла. Погледнали пред прозореца, но нощта била много тъмна и нито се виждало, нито се чувало нещо. Тогава се втурнали в коридора, където Еймс завъртял механизма, спускащ моста. После господин Баркър побързал за извика полицията.
Това беше най-същественото от свидетелските показания на иконома.
Разказът на госпожа Алън, прислужницата, представляваше, доколкото е възможно, потвърждение на чутото от стария слуга. Нейната стая е сравнително по-близко до предната част на къщата, отколкото килерът, където се намирал Еймс. Жената се готвела да си ляга, когато вниманието ѝ привлякъл силен звън. Слухът ѝ бил понамалял и може би затова не чула изстрела. Пък и кабинетът се намирал доста далече. Спомнила си, че доловила някакъв шум, който оприличила на захлопваща се врата. Това станало много по-рано – поне половин час преди да избие звънецът. Когато господин Еймс изтичал в предната част на къщата, тя отишла с него. Видяла, че господин Баркър, много блед и развълнуван, излиза от кабинета. Той посрещнал госпожа Дъглас, която слизала по стълбите. Умолявал я да се върне обратно и тя му отвърнала нещо, но госпожа Алън не я чула какво казва. Тогава Баркър се обърнал към нея: „Заведете я горе! Останете при нея!“ Прислужницата придружила господарката си до спалнята ѝ и се помъчила да я успокои; госпожа Дъглас била силно развълнувана, треперела като лист, но не направила нов опит да слезе долу. Седнала по халат пред камината, заровила глава в ръцете си. Госпожа Алън останала с нея почти цялата нощ. Колкото до другите слуги, те си били легнали и разбрали за случилото се малко преди пристигането на полицията. Спели в задната част на къщата и явно не били чули нищо.
При кръстосания разпит прислужницата не можа да добави нищо – само се вайкаше и изразяваше изумлението си.
Свидетелските ѝ показания бяха последвани от тези на Сесил Баркър. Той нямаше много за добавяне към показанията си, дадени вече на полицията. Беше убеден, че убиецът се е измъкнал през прозореца. Според него петното кръв го доказваше недвусмислено. При положение, че мостът е бил вдигнат, значи това е бил единственият път за бягство. Баркър не можеше да даде обяснение какво е станало с престъпника или защо той не си е взел велосипеда, в случай че е негов. Убиецът не би могъл да се удави в рова, дълбок на места две-три стъпки.
Господин Баркър си беше създал определена теория за убийството. Дъглас бил затворен човек, в живота му имало периоди, за които никога не говорел. Емигрирал в Америка съвсем млад. Замогнал се, а Баркър се запознал с него в Калифорния, където станали съдружници в разработването на богат златоносен участък в местността Бенито Каньон. Работата вървяла, но изведнъж Дъглас продал своя дял и заминал за Англия. По това време бил вдовец. По-късно Баркър вложил другаде парите си и се установил в Лондон. Тогава подновили приятелските си отношения. Дъглас създавал впечатлението, че над главата му виси заплаха и според Баркър внезапното му отпътуване от Калифорния и наемането на къща в такъв тих кът на Англия били свързани именно с тази опасност. Баркър смятал, че става дума за тайно общество, за някаква жестока организация, която дебне Дъглас и ще се оттегли едва когато го убие. На тези мисли го навели някои подмятания на Дъглас, макар че никога не споменал конкретно какво е това общество и как е изпаднал в немилост. Така че според Баркър надписът върху визитката имал някакво отношение към тайното общество.