– Някои въпроси са обидни – сърдито възрази Баркър.
– За нас са важни само фактите. Във ваш интерес и в интерес на всички е тяхното изясняване. Одобряваше ли напълно господин Дъглас приятелските ви отношения със съпругата му?
Баркър пребледня и конвулсивно сключи големите си силни ръце.
– Нямате право да задавате подобни въпроси! – извика той. – Какво общо има това с убийството?
– Налага се да повторя въпроса си.
– Чудесно, тогава отказвам да ви отговарям.
– Можете да не ми отговаряте, но трябва да знаете, че отказът ви е своего рода отговор, защото не бихте отказали, в случай че нямате какво да криете.
За миг Баркър остана дълбоко замислен, с мрачно изражение на лицето, смръщил черните си като смола вежди. После ни погледна с усмивка и рече:
– Добре, в крайна сметка вие, господа, сигурно просто изпълнявате дълга си и аз нямам право да ви преча. Искам само да ви помоля да не тревожите госпожа Дъглас по този въпрос, достатъчно е измъчена в момента. Да, трябва да ви кажа, че клетият Дъглас имаше един-единствен недостатък: беше ревнив. Държеше на мене, едва ли друг човек така е държал на приятеля си. А съпругата си обожаваше. Обичаше да му гостувам, непрекъснато ми изпращаше покани. Но ако се случеше двамата със съпругата му да се увлечем в разговор или той доловеше симпатията помежду ни, изведнъж сякаш го заливаше вълна от ревност, преставаше да се владее и мигом изричаше най-големи нелепици. По тази причина неведнъж съм се заклевал да не идвам повече, но после той ми изпращаше писма, пълни с такова разкаяние и молба, че просто не можех да откажа. Но трябва да ми повярвате, господа, дори на смъртния си одър бих твърдял, че никой мъж не е имал по-вярна и любеща съпруга, а бих добавил също, че едва ли е имало някога и по-предан приятел от мене!
Баркър изрече това с пламенно чувство, но инспектор Макдоналд явно не можеше да приключи темата.
– Знаете, че венчалната халка е била свалена от пръста на покойника, нали? – попита той.
– Така изглежда – потвърди Баркър.
– Какво значи „така изглежда“? Знаете, че това е факт.
Объркан, Баркър нерешително се обади:
– Като казах „изглежда“, имах предвид, че е възможно Дъглас сам да е свалил пръстена.
– Самият факт, че пръстенът липсва, независимо кой го е свалил, би накарал всекиго да помисли, че трагедията е свързана с този брак, нали?
Баркър сви широките си рамене.
– Не се наемам за обясня какво значи това. Но ако намерението ви е да намекнете, че този факт може да засегне по някакъв начин достойнството на въпросната дама – каза той и за миг очите му блеснаха, а после с явно усилие обузда чувствата си, – то вие сте на погрешен път, така да знаете.
– Струва ми се, че засега нямам повече въпроси към вас – хладно го осведоми Макдоналд.
– Има една малка подробност – подхвърли Шерлок Холмс. – Когато влязохте в стаята, на масата имаше запалена свещ, нали?
– Да, така беше.
– И на нейната светлина вие установихте, че се е случило нещо ужасно?
– Именно.
– И веднага позвънихте, за да повикате помощ?
– Да.
– И отзовалите се дойдоха светкавично?
– След около минута.
– При все това с влизането си те са забелязали, че свещта е угасена, а лампата е запалена. Това изглежда забележително.
Баркър отново прояви признаци на нерешителност.
– Не виждам нищо забележително, господин Холмс – отвърна той, след като помълча. – Свещта хвърляше много слаба светлина. Първата ми мисъл беше да осветя стаята. Лампата беше на масата, така че я запалих.
– И духнахте свещта?
– Именно.
Холмс не попита нищо повече, а Баркър, като местеше бавно погледа си (в който според мен се таеше известно предизвикателство) върху присъстващите, се обърна и напусна стаята.
Инспектор Макдоналд изпрати бележка, в смисъл че ще посети госпожа Дъглас в стаята ѝ, но тя му отговори, че ще разговаря с нас в трапезарията, и след малко дойде. Беше висока и красива, сдържана трийсетгодишна жена, която се владееше забележително и много се различаваше от образа с трагичен и обезумял вид, който очаквах. Вярно, лицето ѝ беше бледо и изпито като на човек, преживял голям потрес, но тя се държеше спокойно и нежната, изящна ръка, която опря в края на масата, потрепваше не повече от моята. Тъжните ѝ, стаили молба очи, се спираха от лица на лице със странно, въпросително изражение. Този изпитателен поглед изведнъж рязко бе заменен от словесен израз.
– Установихте ли вече нещо? – попита тя.
Дали се дължеше само на въображението ми, че долових във въпроса ѝ по-скоро оттенък на страх, отколкото на надежда?
– Направихме всички необходими стъпки, госпожо Дъглас – увери я инспекторът. – Можете да не се тревожите, нищо няма да пропуснем.