– Е, няма да ви задържаме повече. Извинете, че създадохме главоболия в такъв момент – каза инспекторът. – Положително ще има още въпроси, но ние ще ви потърсим, когато се появят.
Госпожа Дъглас стана и аз отново долових бързия въпросителен поглед, с който тя ни обходи. „Какво впечатление ви направиха моите думи?“ Този въпрос все едно че бе изречен на глас. После госпожа Дъглас кимна и бързо излезе от стаята.
– Красива жена, много красива жена – каза замислено Макдоналд, когато вратата се затвори. – А онзи човек, Баркър, положително е идвал често тук. Такъв мъж сигурно е привлекателен за жените. Признава, че покойният е бил ревнив, и може би той най-добре си е знаел каква причина е имал за ревност. После идва редът на венчалния пръстен. Това няма как да се отмине. Човек, който сваля венчален пръстен от мъртвец... Какво ще кажете по въпроса, господин Холмс?
Приятелят ми седеше, опрял глава на ръцете си, дълбоко потънал в размисъл. В този миг стана и дръпна звънеца.
– Еймс – каза той, когато икономът влезе, – къде е сега господин Сесил Баркър?
– Ще проверя, сър.
След миг Еймс се върна и съобщи, че Баркър е в градината.
– Спомняте ли си, Еймс, с какво бе обут господин Баркър снощи, когато го заварихте в кабинета?
– Да, господин Холмс. Обут беше с домашни пантофи. Занесох му ботушите, когато тръгна за полицията.
– А къде са сега пантофите?
– Все още са под стола в салона.
– Благодаря ви, Еймс. За нас естествено е важно да знаем кои следи са на господин Баркър, а кои – на външен човек.
– Разбирам, сър. Да си призная, забелязах, че пантофите са изцапани с кръв, но и моите обувки бяха изцапани.
– В това няма нищо необичайно, като се има предвид състоянието на стаята. Благодаря ви, Еймс. Ще ви позвъним, ако има нужда от вас.
След няколко минути бяхме в кабинета. Холмс беше донесъл меките пантофи от салона. Както отбеляза Еймс, подметките им бяха потъмнели от кръв.
– Странно! – промърмори Холмс, който стоеше и внимателно ги оглеждаше на светло до прозореца. – Много странно наистина!
Холмс се наведе, направи скок, с който както винаги заприлича на дива котка и постави единия пантоф върху кървавия отпечатък на перваза. Очертанията точно съвпадаха. Холмс мълчаливо се усмихна на колегите си.
От вълнение инспекторът се преобрази. Диалектният му изговор тракаше като пръчка, прокарвана по метален парапет.
– Човече, няма никакво съмнение! – извика той. – Просто Баркър сам е белязал прозореца. Следата е по-широка, отколкото би била от обувка. Помня, вие казахте, че е от човек с разкривени стъпала, а ето истинското обяснение. Но каква е играта, господин Холмс, каква е играта?
– Да, каква е играта? – замислено повтори моят приятел. Уайт Мейсън се ухили и потри пухкавите си ръце, обзет от професионално доволство.
– Казах ви, че е като гръм от ясно небе! – извика той. – И е точно така!
Глава 6
Първи проблясъци
Имаше много дребни подробности, в които тримата детективи трябваше да вникнат, затова аз се прибрах в скромната ни обител – в селската странноприемница. Преди това обаче се разходих в необичайната прастара градина на къщата. Редица тисове, подкастрени в странни, необикновени форми, заобикаляше красива обширна морава, насред която имаше стар слънчев часовник, и като цяло от тази картина лъхаше такъв покой и тишина, че ги почувствах като балсам за малко обтегнатите ми нерви.
В тази спокойна обстановка човек забравяше или можеше да си спомни само като някакъв фантастичен кошмар мрачния кабинет с проснатата на пода окървавена фигура. При все това, когато правех разходката си и се опитвах да потопя душата си в целебната утеха, случи се нещо необичайно, което ме върна към трагедията и остави зловещ отпечатък върху съзнанието ми.
Казах, че градината бе украсена с посадени околовръст тисове. В най-отдалечения от къщата край те се сгъстяваха и образваха жив плет. Отвъд този плет, скрита от очите на всеки, идещ откъм къщата, имаше каменна пейка. Когато приближих мястото, чух гласове – реплика, изречена от плътен мъжки глас и в отговор игрив женски смях.
Миг по-късно вече бях заобиколил плета и пред погледа ми изникнаха госпожа Дъглас и въпросният Баркър, преди те да усетят присъствието ми. Нейният вид ме изуми. В трапезарията госпожа Дъглас правеше впечатление на скромна и сдържана, а сега цялата престореност, свидетелстваща за скръб, бе изчезнала. В очите ѝ блестеше радост от живота, а лицето ѝ все още носеше следи от задоволство по повод на думите, казани ѝ от кавалера. Той седеше, наведен напред, кръстосал ръце, опрени на коленете, със съответната усмивка на мъжественото, красиво лице. Само след миг – но този миг закъсня – те ме забелязаха и на лицата им се появи маската на сериозно изражение. Бързо си размениха някоя и друга дума, след което Баркър се изправи и ме пресрещна.