– Извинете, сър, с доктор Уотсън ли имам честта да разговарям? – попита той.
Поклоних се със студенина, която, осмелявам се да твърдя, много ясно показваше впечатлението, което двамата ми бяха направили.
– Така и си мислехме, понеже приятелството ви с Шерлок Холмс е добре известно. Имате ли нещо против да дойдете и да поговорите с госпожа Дъглас?
Последвах то с кисело изражение. В съзнанието ми ясно изникна обезобразеното тяло на пода. А няколко часа след трагедията тук седяха съпругата на убития и най-близкият му приятел и се смееха, скрити зад храстите в градината, която бе негова. Поздравих хладно дамата. В трапезарията скърбях с нейната скръб, но сега без съчувствие срещнах умолителния ѝ поглед.
– Предполагам, че ме смятате за груба и безсърдечна – каза тя.
– Това не ме засяга – свих рамене аз.
– Може би някой ден ще ме съдите по-справедливо. Само ако знаехте...
– Няма какво да знае доктор Уотсън – побърза да я прекъсне Баркър. – Както сам каза, това не го засяга ни най-малко.
– Именно – потвърдих аз, – затова нека си вземем довиждане, за да продължа разходката си.
– Момент, доктор Уотсън – извика умолително жената. – Има един въпрос, на който можете да отговорите по-авторитетно от всеки друг, а това би било от голямо значение за мен. Вие най-добре познавате господин Холмс и неговите отношения с полицията. Ако предположим, че до неговото знание бъдат доведени поверителни сведения, абсолютно задължително ли е той да ги сподели с детективите?
– Да, там е работата – присъедини се разпалено и Баркър. – Сам ли действа господин Холмс, или е в съдружие с тях?
– Никак не съм убеден, че имам право да обсъждам подобен въпрос.
– Моля ви, умолявам ви, доктор Уотсън! Повярвайте ми, че ще ни помогнете, много ще помогнете лично на мен, ако ни обясните как стоят нещата.
В гласа на жената имаше толкова ясна нотка на искреност, че за миг аз напълно забравих лекомислената ѝ проява, готов да удовлетворя нейното желание.
– Господин Холмс прави независими разследвания – казах аз. – Сам си е господар и действията му се ръководят от неговите собствени преценки. Същевременно той съвсем естествено се чувства съпричастен към работата на официалните служители по даден случай и не би скрил от тях нищо, което би попречило да се изправи престъпникът пред съда. Повече от това не мога да ви кажа и бих препоръчал да се обърнете към господин Холмс, ако искате по-подробни сведения.
С тези думи аз повдигнах шапката си и тръгнах по пътя, като ги оставих скрити зад плета. Когато завивах в края му, хвърлих поглед назад и видях, че двамата продължават угрижено да разговарят, и понеже ме забелязаха, пролича си, че предмет на спора им са моите обяснения.
– Не желая да ми се доверяват – каза Холмс, когато го уведомих за случилото се. Той беше прекарал целия следобед в имението, за да се консултират с него двамата му колеги, прибра се към пет часа и се нахвърли като гладен вълк на вечерята, която бях помолил да приготвят. – Не искам да бъда довереник, Уотсън – продължи Холмс. – Става много неудобно, когато се стигне до арести за престъпен замисъл и убийство.
– Смятате, че ще се стигне до там, така ли?
Той беше весел, във възможно най-приятелско разположение на духа и каза:
– Скъпи ми Уотсън, щом унищожа и четвъртото от тези яйца, ще бъда в състояние да ви въведа в създалото се положение. Не твърдя, че сме стигнали до същността, съвсем не е така, но когато открием изгубената гира, то...
– Гирата ли?
– Божичко, Уотсън, възможно ли е да не сте вникнали във факта, че разрешаването на загадката зависи от гирите? Е, не, не се отчайвайте, между нас казано, аз самият не смятам, че дори инспектор Макдоналд или чудесният местен специалист практик са наясно какво първостепенно значение има тази дреболия. Гирите не бяха налице, Уотсън! Какво е атлетът, ако му изчезне едната гира? Представете си половинчатото му развитие, неизбежната опасност да се изкриви гръбнакът му... Потресаващо е, Уотсън, потресаващо!
Холмс седеше с уста, пълна с препечен хляб, с дяволито святкащи очи и наблюдаваше с какво затруднение схващам. Самият факт, че се радваше на отличен апетит, беше уверение, че ще постигне успех – много ясно си спомнях дни и нощи, когато и не помисляше да сложи залък в уста, когато биваше обзет от яд, объркан от някой проблем, а острите му черти сякаш изпъкваха още повече, подсилени от аскетизма на съсредоточеното му докрай съзнание. Накрая той запали лулата си, разположи се уютно край огнището на селската странноприемница и започна да говори бавно и откъслечно за разследвания случай, по-скоро сякаш разсъждаваше на глас, вместо да излага обмисленото си мнение.