– Значи тогава определено смятате, че господин Баркър и госпожа Дъглас могат да бъдат обвинени в убийство?
– Имате отвратителния навик да задавате въпросите си направо, Уотсън – каза Холмс, като размаха лулата си. – Все едно че ме обстрелвате с куршуми. Ако бяхте казали, че госпожа Дъглас и господин Баркър знаят истината за убийството и са се наговорили да я скрият, щях да се съглася с вас от все сърце. Сигурен съм, че е така. Но вашето предположение за пъклено деяние не е чак дотам оправдано. Нека за миг се спрем на затрудненията, които се изпречват на пътя ни... Да предположим, че двамата са обединени от връзките на една извънбрачна любов и че са решили да премахнат човека, стоящ помежду им. Това в голяма степен е плод на догадки, понеже деликатните сондажи сред слугите и другите хора не го потвърдиха ни най-малко. Напротив, има достатъчно доказателства, че господин и госпожа Дъглас са били много привързани един към друг.
– Сигурен съм, че това не е истина – прекъснах го аз, припомняйки си красивото, усмихнато лице в градината.
– Е, поне такова е впечатлението, което са създали. Въпреки това ние ще допуснем, че любовниците са една извънредно хитра двойка, която мами околните по този въпрос и се е наговорила да премахне съпруга. А в случая той е човек, заплашен от опасност...
– Но за това съдим единствено по техните думи!
Холмс се замисли и каза:
– Разбирам, Уотсън. Вие нахвърляте теория, според която всичко, казано от двамата, поначало е лъжа. Вие смятате, че никога не е съществувала нито някаква скрита заплаха, нито е имало тайно общество, Долината на ужаса, неизвестен бос или каквото и да е друго. Приемам, че това е доста добро, всеобхватно обобщение. Но нека видим до какво ни води то. Значи двамата съчиняват тази история, за да обяснят престъплението. После разиграват хрумването си, като оставят велосипеда в парка като доказателство за присъствието на външно лице. Следата върху перваза навежда на същата мисъл. Както и визитката върху тялото, която може да бъде подготвена в къщата. Всичко това отговаря на хипотезата ви, Уотсън. Сега обаче стигаме до неприятните, чепати, неподдаващи се на съгласуване моменти, които не могат да заемат местата си. Защо оръжието е не друго, а пушка с прерязана цев, при това американско производство? Откъде са били сигурни, че на изстрела няма да се притекат хора, които да ги заварят там? Чиста случайност е, че госпожа Алън не е проверила защо се „затръшва“ врата. Защо гузната двойка е направила всичко това, Уотсън?
– Признавам, че не мога да го обясня.
– И още нещо: ако една жена и нейният любовник са си наумили да убият съпруга, биха ли разгласили те вината си, като демонстративно свалят от мъртвеца венчалния му пръстен? Нима това ви се вижда правдоподобно?
– Не, съвсем не.
– И още нещо: ако ви е хрумвала мисълта да скриете велосипед отвън, струвало ли си е наистина да го правите, щом като и най-тъпият детектив естествено би казал, че това е параван, тъй като велосипедът е първото нещо, нужно на престъпника, за да избяга?
– Не мога да намеря обяснение.
– При все това не би трябвало да има комбинация от събития, за които човешкият ум не може да намери обяснение. Позволете ми, просто като едно упражнение по логика, без да твърдя, че това е истината, да ви предложа възможна насока за разсъждение. Признавам, че всичко това е въображаемо, но нима е рядкост въображението да ражда истината? Нека допуснем, че в живота на въпросния Дъглас има осъдителна тайна, че наистина има някаква срамна тайна. Това е причината той да бъде убит от някого, да предположим – от външен човек, който му отмъщава. По някакви причини отмъстителят, чието съществуване все още не съм в състояние да обясня, взема халката на убития. Вероятно тази вендета датира още от първата женитба на Дъглас и пръстенът е взет заради това. Преди отмъстителят да си отиде, Баркър и съпругата влизат в стаята. Убиецът ги убеждава, че всеки опит да бъде арестуван ще го принуди да огласи някаква гадна, скандална история. Тази мисъл ги кара да променят мнението си и те му позволяват да си отиде. Вероятно по тази причина спускат моста – нещо, което може да се извърши напълно безшумно, – а после отново го вдигат. Човекът избягва и кой знае защо решава, че ще е в по-голяма безопасност пешком, а не с велосипед. Затова оставя велосипеда на скришно място и благополучно се измъква. Дотук сме в границите на допустимото, нали?