– Какво, по дяволите, означава това? – изкрещя той. – Какво търсите всъщност?
Холмс бързо се огледа, а после се спусна към един мокър вързоп, омотан с връв, който се намираше там, където беше хвърлен – под писалището.
– Ето това търсим, господин Баркър: вързопа с гира за тежест, който измъкнахте от рова!
Баркър зяпна Холмс, а по лицето му се изписа изумление.
– Проклет да съм, но как узнахте за него? – попита той.
– Причината е, че аз го сложих там.
– Вие сте го сложили там? Вие?!
– Може би е по-точно да кажа, че аз го сложих отново там – обясни Холмс. – Сигурно си спомняте, инспектор Макдоналд, че липсата на едната гира ми направи определено впечатление. Обърнах ви внимание на този факт, но понеже бяхте погълнати от други събития, почти нямахте време да го обмислите така, че да си направите заключения. Когато наблизо има вода, а е изчезнал предмет, който може да послужи за тежест, не е далеко от ума да се предположи, че нещо е потънало на дъното. Струваше си най-малкото да се провери това хрумване, затова с помощта на Еймс, който ме пусна в стаята, и като използвах извитата дръжка на чадъра, взет от доктор Уотсън, снощи успях да изтегля този вързоп и да го разгледам. Най-важното обаче беше да се установи кой го е пуснал във водата. Постигнахме това с едно съвсем явно средство: обявихме, че утре ровът ще бъде пресушен, и като следствие очаквахме онзи, който е скрил вързопа, да го измъкне в мига, когато тъмнината позволи това. Разполагаме тъкмо с четирима свидетели кой е човекът, възползвал се от тази възможност. И така, господин Баркър, мисля, че вече можем да ви дадем думата.
Шерлок Холмс остави мокрия вързоп на масата до лампата, свали вървите, с които бе омотан, и измъкна от него гира, която хвърли на другарите си, застанали в ъгъла. После извади и чифт ботуши. „Както виждате, американски са“ – подметна той, сочейки върховете им. След това остави на масата дълъг и опасен нож в калъф. Накрая се показа и куп дрехи, в които имаше пълен комплект бельо, чорапи, сив костюм от туид и късо жълто палто.
– Дрехите не са от значение, като изключим палтото, навеждащо на определени мисли – каза Холмс и внимателно вдигна палтото към светлината. – Тук, както виждате, има вътрешен джоб, скрит от подплатата така, че да остане достатъчно място за скъсената ловна пушка. Под яката има етикет на шивача: „Нийл, търговец на готови дрехи, Върмиса, САЩ.“ Прекарах един полезен следобед в библиотеката на енорийския пастор и увеличих познанията си, към които добавих факта, че Върмиса е процъфтяващ градец, най-развитият в известните въгледобивни и железодобивни долини на Съединените щати. Не съм забравил, господин Баркър, че вие свързахте въгледобивните райони с първата съпруга на господин Дъглас, затова положително не е далеко от ума да се предположи, че инициалите Д.В. върху визитката до трупа може би са съкращение на „Долината Върмиса“, както и че въпросната долина, излъчила пратеници на смъртта, вероятно е Долината на ужаса, за която научихме. Дотук нещата се поизбистриха. А сега, господин Баркър, не бих желал повече да преча на вашите обяснения.
По време на изложението, направено от великия детектив, лицето на Сесил Баркър представляваше забележителна гледка. Върху него се сменяха израженията на гняв, изумление, сащисване и нерешителност. Накрая Баркър намери закрила в някакво подобие на жлъчна ирония.
– Толкова много ви е известно, господин Холмс, че може би няма да спрете разказа си дотук – присмя му се той.
– Сигурен съм, че мога да го сторя, господин Баркър – отвърна Холмс, – но ми се струва, че е по-редно да го чуем от вас.
– А, значи така смятате? Е, мога само да кажа, че ако има някаква тайна, то тя не е моя и няма аз да съм човекът, който да я издаде.
– Щом поемате тази линия на поведение, господин Баркър – тихо се обади инспекторът, – ще се наложи да ви държим под око, докато осигурим заповедта за арестуването ви.
– По дяволите, правете каквото искате! – предизвикателно заяви Баркър.
Що се отнася до него, начинанието ни определено бе стигнало до задънена улица. Трябваше само да се види каменното изражение на лицето му, за да стане ясно, че дори peine forte et dure45 не би го накарало да направи изявления против своята воля. Но един женски глас придвижи нещата от мъртвата точка. Госпожа Дъглас беше чула разговора през открехнатата врата и сега влезе в стаята.
– Засега направи достатъчно, Сесил – каза тя. – Не се знае какво ще стане в бъдеще, но засега това, което направи, е достатъчно.