с. – Реших да се изплъзна от вашите британски закони, защото не бях сигурен в какво положение съм според тях, пък и ми се яви възможност отново да пратя онези копои по лъжлива следа. Но имайте предвид, че през цялото време не съм вършил нищо, от което да се срамувам и нищо, което не бих извършил повторно. Сам ще отсъдите, когато ви разкажа своята история. Няма значение, инспекторе, че искате да ме предупредите да внимавам какво говоря. Готов съм да отстоявам истината. При това няма да започна от началото. То е описано. – И Дъглас посочи купчината листа. – Ще видите, че става дума за много странни неща. Накратко смисълът е следният: известни хора имат основателна причина да ме мразят и биха дали мило и драго, за да научат, че съм бил хванат натясно. Докато аз съм жив и докато те са живи, не мога да се чувствам в безопасност на този свят. Преследваха ме от Чикаго до Калифорния, после ме прогониха от Америка, така че едва когато се ожених и се заселих в това тихо кътче, реших че ще имам спокойствие през времето, останало до края на дните ми... Изобщо не обясних на жена си каква е работата. Защо трябваше да въвличам и нея? Щеше завинаги да изгуби спокойствието си, да се бои от въображаеми беди. Предполагам, че тя се досещаше за нещо, защото може да съм изпуснал някоя и друга дума, но до вчера, когато вие, господа, се срещнахте с нея, жена ми не знаеше същността на историята. Тя ви съобщи всичко, което ѝ беше известно, както стори и Баркър, защото през нощта, когато се случи премеждието, нямаше много време за обяснения. Сега госпожа Дъглас ще узнае всичко и щеше да е по-умно от моя страна, ако бях я осведомил по-рано. Но това беше сериозен въпрос, скъпа – каза той и за миг улови ръката ѝ, – затова постъпих както сметнах, че е най-добре... Та така, господа. В деня преди тези събития бях в Тънбридж Уелс и на улицата ми се мярна един човек. Само ми се мярна, но аз имам набито око за такива неща и нито за миг не се усъмних кой е. Беше най-страшният ми враг измежду всички, човек, който през тези години ме следваше, както гладният вълк следва елена карибу. Разбрах, че иде беда, затова се прибрах в къщи и се приготвих да я посрещна. Сметнах, че ще успея да се справя сам, нима през 1876 г. цяла Америка не говореше за късмета ми? Напълно бях сигурен, че този път ще сполуча... На другия ден през цялото време бях нащрек и нито веднъж не излязох в парка. И добре, че не го направих, иначе онзи тип щеше да ме повали с ловната пушка още преди да извадя револвера. След като вдигнах моста (а аз винаги се успокоявах вечер след вдигането на моста), напълно забравих опасенията си. През ум не ми минаваше, че човекът може да се вмъкне в къщата и да ме издебне вътре. Когато обаче си облякох халата и тръгнах да обикалям стаите, както имах обичай да правя, щом влязох в кабинета, долових опасност. Предполагам, че когато си се излагал на опасности цял живот, а за разлика от повечето хора имам доста опит в това отношение, развиваш нещо като шесто чувство, което ти сигнализира за опасността. Ясно го усещах, но въпреки всичко не виждах причината. В следващия миг зърнах, че изпод завесата се подава ботуш, и тогава лесно си обясних това усещане... Единственият източник на светлина беше свещта в ръката ми, но отворената врата ми позволяваше да виждам добре, защото лампата в коридора гореше. Оставих свещта и грабнах чука, който бях сложил на полицата над камината. В същия миг мъжът скочи върху ми. Проблесна нож, аз замахнах към него с чука. Улучих нападателя, защото ножът издрънча на пода. Мъжът заобиколи от другата страна на масата, изплъзваше се като змиорка, и подир малко измъкна пушката си изпод палтото. Чух как запъна ударника, но успях да хвана пушката, преди да стреля. Улових я за цевта и поне минута или малко повече се борихме ожесточено за оръжието. Който го изпуснеше, със сигурност щеше да плати с живота си. Човекът не го изпусна, но задържа дулото надолу малко по дълго от необходимото. Не зная кой натисна спусъка, може би бях аз. А може би двамата го натиснахме, както се борехме. Все едно. Чу се изстрел едновременно от двете цеви, право в лицето му, и аз се озовах пред онова, което бе останало от Тед Болдуин. Бях го познал в градчето, познах го и като се хвърли върху ми, но и родната му майка не би го познала при вида, който придоби след изстрела. Не съм мекушав, но едва не ми прилоша, когато видях на какво прилича... Стоях отстрани до масата, когато Баркър влезе забързан. Чух, че и жена ми слиза надолу, затова притичах до вратата и я спрях. Гледката не беше за жени. Обещах ѝ скоро да отида при нея. Казах една-две думи на Баркър, той веднага схвана положението и тогава изчакахме другите да дойдат. Но никой не се появи. Досетихме се, че не са чули нищо и че за станалото знаем само ние тримата... В този миг ми хрумна такава блестяща идея, че направо ме заслепи. Единият ръкав на човека се беше запретнал и върху ръката под лакътя се виждаше клеймото на тайната ложа. Погледнете!