Мъжът
Беше четвърти февруари 1875 г. През тази сурова зима клисурите на Гилмъртънските планини бяха затрупани със сняг. Парните снегорини обаче разчистваха железопътната линия и вечерният влак, който свързва редица от селищата на работници във въгледобива и железодобива, бавно пухтеше по стръмните склонове, по които се стигаше от Стагвил до Върмиса – главния град, разположен в началото на долината Върмиса. Оттам нататък пътят се спускаше надолу до Бартънс Кросинг, Хелмдейл и чисто земеделската област Мъртън. Коловозът бе само един, но при всяко отклонение с резервен коловоз (а такива имаше много) се виждаха дълги композиции вагони, натоварени с въглища и желязна руда, свидетелстващи за скритите богатства, привлекли население с груби нрави и бурен живот в най-пустинното кътче на Съединените американски щати.
Наистина пустинно кътче! Едва ли някой от първите заселници, прекосил този край, си е представял, че прекрасните прерии и тучните пасища в богатите на вода местности не струват нищо в сравнение с тези мрачни земи на черни зъбери и гъсти гори. Над потъналата в мрак и често почти непроходима растителност в края на леса се извисяваха големите чела на планините. Белият сняг и острите скали се издигаха отстрани, а в средата оставаше дългата, мъчително криволичеща долина. Малкият влак бавно пъплеше нагоре по долината.
В главния пътнически вагон, дълъг и празен, където седяха двайсет-трийсет души, току-що бяха запалили газените лампи. Имаше най-вече работници, завръщащи се от всекидневния къртовски труд в по-ниската част на долината. По мрачните лица и ветроупорните фенери, които носеха поне десетина от тях, си личеше, че това са миньори. Те седяха заедно, пушеха и си приказваха с приглушени гласове, като сегиз-тогиз поглеждаха двамата мъже в отсрещния край на вагона. Униформите и значките им говореха, че това са полицаи.
Няколко жени от трудещата се класа и един-двама пътници, които сигурно бяха дребни местни търговци, съставляваха останалата част от групата. Изключение правеше само един млад мъж, седнал сам в ъгъла. Именно този мъж представлява интерес за нас. Добре го разгледайте, струва си да му обърнете внимание.
Цветът на лицето му е свеж, той е среден на ръст и може да се предположи, че едва е прехвърлил трийсетте. Очите му са големи и сиви, гледат насмешливо и очилата му проблясват от време на време, когато се взира в хората наоколо. Веднага става ясно, че е общителен и непридирчив по характер, готов да се сприятели с всекиго. Човек тутакси би разбрал, че не е саможив, напротив – по природа е общителен, че има пъргав ум и лесно се усмихва. Ала всеки, който би се вгледал по-усърдно в него, би забелязал и изразената му волева брадичка, и гънката около мрачно стиснатите устни. Нещо, скрито дълбоко под повърхността, загатваше, че където и да попадне този приятен ирландец с кестеняви коси, положително не остава незабелязан.
Един-два пъти младият човек се опита да заговори най-близкия миньор, но понеже му бе отвърнато кратко и грубо, той се отдръпна, потъна в недружелюбно мълчание и унесено се взря през прозореца в тъмнеещия пейзаж.
Гледката не беше радостна. През сгъстяващия се мрак пулсираше червената паст на пещите върху планинските склонове. Отстрани се извисяваха огромни купчини шлака и жарава, а над тях се издигаха високите шахти на каменовъглените мини. Тук-таме край пътя се виждаха събрани на групи мъже, дървени къщи с прозорци, чиито очертания постепенно изпъкваха при запалването на лампите, а по спирките, следващи начесто, имаше тълпи почернели от въглищата хора.
Долините на областта Върмиса, където се добиваха въглища и желязо, не бяха курорти за ленивци или изнежени господа. Всичко носеше суровите белези от жестоката битка за оцеляване, от грубата работа, която се вършеше, от грубите, силни труженици.
Младият пътник се взираше в тази нерадостна картина с лице, чието изражение представляваше смесица от интерес и отвращение – признак, че гледката е непозната за него. Сегиз-тогиз той вадеше от джоба си обемисто писмо, което преглеждаше, и си правеше някои бележки върху полетата. По едно време мъжът измъкна нещо, пъхнато отзад в пояса му, нещо, което едва ли бихте очаквали да видите като притежание на човек с такова кротко държание – възможно най-големия по размери флотски револвер. Когато го обърна настрани към светлината, проблеснаха ръбчетата на медните куршуми в барабана – значи оръжието беше заредено до край. После мъжът бързо го прибра в тайния джоб, но все пак имаше време това да бъде забелязано от работника, заел съседната пейка.
– Ей, приятел! – обади се той. – Имаш ли желязо, значи си готов!