Младият мъж се усмихна някак притеснено.
– Да, там, откъдето ида, понякога се явява нужда и от това.
– А за къде става дума?
– Последно бях в Чикаго.
– Май не си тукашен?
– Не съм.
– Не е чудно и сега да ти потрябва – подхвърли работникът.
– Така ли?
Младият мъж изглеждаше заинтригуван.
– Не си ли чувал какво става тука?
– Нищо особено не зная.
– Аз пък си мислех, че цяла Америка говори за това. Скоро и ти ще чуеш. Кое те накара да дойдеш насам?
– Научих, че винаги се намира работа за търсещия.
– Членуваш ли в синдиката?
– Разбира се.
– Тогава сигурно ще получиш работа. Имаш ли приятели тук?
– Още не, но си имам начин да се сприятелявам.
– И как по-точно го правиш?
– Член съм на прочутия Орден на свободните хора. Няма град без негова ложа, а има ли ложа, ще имам и приятели.
Тези думи оказаха особено въздействие върху събеседника му, който хвърли подозрителен поглед на останалите пътници във вагона. Миньорите продължаваха да си шепнат. Двамата полицаи дремеха. Работникът стана, премести се близо до младия мъж и протегна ръка.
– Дай си лапата! – каза той. Двамата се ръкуваха.
– Виждам, че говориш истината – каза работникът. – Но не е лошо да ме убедиш в това.
И той вдигна дясната си ръка до дясното слепоочие. Младият мъж веднага вдигна лявата си ръка и я опря до лявото си слепоочие.
– Тъмните нощи са неприятни – каза работникът.
– Да, ако пътуват чужди хора – отговори другият.
– Достатъчно. Аз съм брат Сканлан от Ложа 341 в долината Върмиса. Радвам се че идваш в нашия край.
– Благодаря ти, Аз съм брат Джон Макмърдо от Ложа 29 в Чикаго, с Глава на управата Дж. Х. Скот. Е, имам късмет, че толкова бързо срещнах свой брат.
– По тия места сме много. Ще установиш, че от целите Съединени щати тъкмо във Върмиса Орденът процъфтява. Но от младежи като теб имаме нужда. Чудя се как един чевръст член на синдиката не е успял да си намери работа в Чикаго.
– Намирах си много работа за вършене – каза Макмърдо.
– Тогава защо замина?
Макмърдо погледна към полицаите и се усмихна.
– Мисля, че и тия момци биха искали да го знаят.
Сканлан съчувствено изпъшка.
– Загазил ли си? – попита шепнешком той.
– Много.
– За затвор ли е работата?
– И още как!
– Да не си убил?
– Рано е да говорим за такива неща – рече Макмърдо с вид на човек, който се е изумил, че е казал повече, отколкото е възнамерявал. – Достатъчно е да знаеш, че си имах основателни лични причини да напусна Чикаго. Все пак кой си ти, та си позволяваш да ме питаш за подобни неща? – избухна той и внезапно в сивите му очи, скрити зад очилата, проблесна опасен гняв.
– Добре, приятел, не исках да те обидя. Каквото и да си направил, момчетата ще те приемат добре. Закъде пътуваш?
– За Върмиса.
– Това е третата спирка по линията. А къде ще отседнеш?
Макмърдо извади един плик и го поднесе до мъждивата газена лампа.
– Ето адреса: Якоб Шафтер, улица „Шеридан“. Пансионът ми беше препоръчан от един познат в Чикаго.
– Е, аз не го зная, но Върмиса не ми е на път. Живея в Хобсън Пач, следващата гара. Все пак нека ти дам един съвет, преди да се разделим. Ако имаш неприятности във Върмиса, иди право в Синдикалния дом и потърси боса Макгинти. Той е Глава на управата в ложата на Върмиса и по тия места не може да се случи нищо против желанието на Черния Джак Макгинти. Сбогом, приятелю! Може би някоя вечер ще се видим в ложата. И не забравяй какво ти рекох: ако имаш неприятности, иди при боса Макгинти.
Сканлан слезе, а Макмърдо отново остана сам с мислите си. Нощта настъпи, огънят в често срещаните по пътя пещи бумтеше, а пламъците се извисяваха. На техния зловещ фон тъмни фигури се навеждаха и изправяха, извъртаха се и се обръщаха едновременно с движението на рудани или хаспели, в такт с ритъма на вечния трясък и грохот.
– Мисля си, че адът изглежда горе-долу така – чу се глас. Макмърдо се обърна и видя, че единият полицай се е размърдал и гледа през прозореца пламтящата жарава.
– Нещо повече – обади се вторият полицай. – И аз смятам, че адът сигурно изглежда така, но ако там, долу, има по-големи сатани от някои, чиито имена знаем тук, това ще надмине очакванията ми. Струва ми се, че не сте от тия места, млади човече?
– И какво от това? – намуси се Макмърдо.
– Само един съвет, господине, да избирате внимателно другарите си. На ваше място не бих започнал с Майк Сканлан и пасмината му.
– Какво, по дяволите, ви засяга кои са ми приятели? – изрева в отговор Макмърдо с глас, който накара всички глави във вагона да се обърнат, за да не пропуснат препирнята. – Да съм търсил съвета ви? Или ме смятате за толкова зелен, та да не мога и крачка да направя, без да ме насочите? Говорете, когато ви питат. Господ ми е свидетел, че ще чакате дълго, за да ви попитам аз нещо – каза той, вдигна глава и се ухили на патрулната двойка като куче, което се зъби.