Полицаите – едри, добродушни хорица – се изненадаха от неимоверната разпаленост, с която бяха отхвърлени техните приятелски съвети.
– Не се обиждайте, страннико – каза единият. – Предупредих ви за ваше добро, понеже разбрах, както потвърдихте, че сте отскоро по тези места.
– Тук съм отскоро, но вас и такива като вас познавам отдавна! – извика Макмърдо с хладна ярост. – Смятам, че вие сте едни и същи навсякъде, тикате се със съветите си, без да ви ги искат.
– Може би не след дълго ще се запознаем по-отблизо – подигравателно се усмихна единият полицай. – Ако не греша, вие сте интересен екземпляр.
– И аз си казах същото – подхвърли вторият. – Сигурно пак ще се видим.
– Само не си мислете, че ме е страх от вас! – извика мъжът. – Ако искате да знаете, името ми е Джак Макмърдо! Ако ви потрябвам, можете да ме намерите във Върмиса при Якоб Шафтер от улица „Шеридан“. Не се крия от вас, както виждате! И денем, и нощем не се боя да гледам такива като вас в очите, добре да знаете!
Чу се как миньорите зашумяха, одобрявайки смелото държание на странника, а полицаите свиха рамене и възобновиха разговора си.
Няколко минути по-късно влакът навлезе в зле осветена гара и пътниците масово започнаха да слизат, защото Върмиса всъщност беше най-големият град по тази линия. Макмърдо взе кожената си торба и се готвеше да потъне в тълпата, когато един от миньорите се приближи към него.
– Кълна се, приятел, че знаеш как да разговаряш с копоите! – каза той с глас, в който личеше благоговение. – Достави ми голямо удоволствие да те слушам. Дай да ти нося торбата, ще ти покажа пътя. Минавам край Шафтер, преди да стигна до колибата си.
Миньорите слизаха от перона и в хор им пожелаваха приятелски „Лека нощ! „Още преди да стъпи в долината, буйният Макмърдо бе станал известна личност във Върмиса.
В този край цареше ужас, а самият град изглеждаше още по-потискащо от очакваното. По продължението на долината имаше поне някакво мрачно величие, създавано от огромните огньове и облаците стелещ се над хълмовете дим – човешката сила и изобретателност се радваха на тези подходящи паметници, пръснати покрай чудовищните изкопи. Но градът представляваше застинала картина на мизерна грозота и мръсотия. Превозните средства бяха превърнали широката главна улица в отвратителна каша от кал и сняг. Тротоарите бяха тесни и неравни. Множеството газени фенери сякаш нарочно караха да изпъква още повече дългият низ от дървени къщи с веранди към улицата, занемарени и мръсни.
Когато наближиха градския център, сцената се оживи от редицата добре осветени магазини, за което още повече допринасяха скупчените на едно място кръчми и игрални домове, където миньорите харчеха трудно спечелените си, но не малки пари.
– Това е Синдикалният дом – каза на Макмърдо водачът му, като посочи една сграда, почти притежаваща достойнство да бъде хотел. – Босът се казва Джак Макгинти.
– Що за човек е? – попита Макмърдо.
– Какво? За пръв път ли чуваш за боса?
– Как бих могъл да чуя, нали не съм тукашен?
– Е, мислех си, че е известен в цялата страна. Вестниците често го споменават.
– Защо?
– Ами заради историите – понижи гласа си миньорът.
– Какви истории?
– Божичко, господине, да ти кажа, ама не ми се сърди – много си странен! Има само един вид истории, за които се чува в нашия край: историите на Мъчителите.
– Е, май в Чикаго четох за Мъчителите. Не са ли те банда убийци?
– Мълчи, ако ти е мил животът! – извика миньорът, вкаменен от уплаха, зяпнал изумено спътника си. – Човече, няма да оцелееш дълго в нашия край, ако говориш открито вън, на улицата. Много са хората, пребивани до смърт и за по-малко.
– Е, нищо не знам за Мъчителите, освен прочетеното.
– А пък от мене няма да чуеш, че не си прочел истината – каза човекът и разтревожено се огледа. Взираше се в сенките, сякаш очакваше оттам да го дебне опасност. – Ако причиняването на смърт е равно на убийство, Господ ми е свидетел, че убийства има, и то колкото си щеш. Но не се осмелявай да изричаш името на Джак Макгинти във връзка с тях, страннико, защото и шепотът стига до него, а той не е от хората, които прощават. А, ето я и къщата, която търсиш, онази, по-навътре от тротоара.. Ще видиш, че старият Якоб Шафтер, собственикът, е най-честният човек в този град.
– Благодаря ти – каза Макмърдо и като се ръкува за сбогом с новия си познат, взе торбата, тръгна с тежки стъпки по пътеката към къщата, предоставяща подслон, и накрая силно почука на вратата.