Отвори му човек, различаващ се много от онова, което Макмърдо бе очаквал. Беше жена – млада и необикновено красива. Приличаше на германка – бяла и русокоса, с рязко изпъкващи на този фон красиви черни очи, които оглеждаха непознатия мъж с любопитство и мило стеснение, заляло с руменина бледото ѝ лице. Макмърдо си помисли, че жената, застанала в осветения правоъгълник на отворената врата, му прилича на най-прекрасната картина, която е виждал. Изглеждаше още по-привлекателна, защото рязко се различаваше от жалкото и потискащо обкръжение. Едва ли младият мъж би се изумил повече, ако бе съзрял цъфнала върху черните купища шлака красива теменужка. Той бе така омагьосан, че стоеше, безмълвно вперил в нея поглед, докато тя не наруши мълчанието.
– Помислих си, че е татко – каза жената с лек, но приятен немски акцент. – При него ли идвате? Той отиде до центъра. Очаквам го да се върне всеки момент.
Макмърдо продължаваше да я гледа с неприкрито възхищение, докато тя не сведе очи, смутена от този властен посетител.
– Не, госпожице – каза накрая той. – Не бързам да видя баща ви. Търся стая под наем и вашата къща ми бе препоръчана. Предполагах, че ще остана доволен, а сега вече съм сигурен в това.
– Много бързо вземате решения – усмихна се тя.
– Само слепец не би го сторил – оправда се Макмърдо. Девойката се засмя на комплимента.
– Влезте, сър – покани го тя. – Казвам се Ети, дъщеря съм на господин Шафтер. Майка ми почина и аз се занимавам с домакинството. Седнете в гостната край печката, изчакайте там баща ми. А, ето че той иде. Можете веднага да се договорите с него.
По пътечката тежко крачеше едър възрастен мъж. Макмърдо накратко се представи. Получил адреса в Чикаго от човек на име Мърфи, който на свой ред го бил взел от трето лице. Старият Шафтер с готовност се съгласи. Младият мъж не се пазареше, прие веднага всички условия и очевидно парите за него не бяха проблем. Готов беше да плати за пансион седем долара на седмица, и то предварително.
По този начин Макмърдо, самоопределил се като беглец от органите на правосъдието, получи подслон под покрива на семейство Шафтер – една първа стъпка, довела до извънредно дълга и тъмна поредица от събития, приключили в една далечна страна.
Глава 2
Главата на управата
Макмърдо беше човек, който бързо прави впечатление. Където и да отидеше, хората веднага усещаха това. След седмица младият мъж несъмнено бе станал най-важният наемател на Шафтер. Там живееха още десетина-дванайсет души, но те бяха честни надзиратели или дребни чиновници, много по-различен калибър от младия ирландец. Вечер, когато всички се събираха, неговите шеги бяха най-хубави. Той беше роден за душа на компания и имаше такова излъчване, че предизвикваше добро настроение у околните.
И все пак отново и отново, както беше станало и във влака, Макмърдо проявяваше способност внезапно да избухва в силен гняв, което всяваше респект, а дори и страх сред хората. И към закона, и към всички, свързани с него, Макмърдо демонстрираше крайно презрение, което забавляваше едни от наемателите, а други плашеше.
От самото начало младият мъж открито се възхищаваше от дъщерята на собственика, с което даваше да се разбере, че тя е спечелила сърцето му в мига, когато очите му са съзрели нейната красота и изяществото ѝ. Макмърдо не беше муден ухажор. На втория ден той каза на девойката, че я обича, и оттам нататък го повтаряше непрекъснато, без да обръща никакво внимание на думите, с които тя се опитваше да го обезкуражи.
– Какво, ако има друг? – противеше се той. – Толкова по-зле за него. Сам да се оправя! Няма да пропусна късмета си в живота и най-съкровеното си желание заради другите! Можеш все така да ми отказваш, Ети, но ще дойде денят, когато ще кажеш „Да!“, а аз съм достатъчно млад, за да почакам.
Макмърдо беше опасен ухажор, по ирландски словоохотлив, умеещ красиво да убеждава. Обкръжаваше го ореолът на житейски опит и тайнственост, който отначало привлича вниманието на жената, а накрая печели любовта ѝ. Той обичаше да разказва за чудните долини на графство Монахан, откъдето беше родом, и за прекрасния, далечен остров с ниски хълмове и зелени ливади, които изглеждаха още по-красиви, когато въображението ги описваше от това място на кал и сняг.
Говореше с увлечение и за живота в големите северни градове и в Детройт, за дървосекаческите лагери край Мичиган, а накрая и за Чикаго, където беше работил в дъскорезница. После намекваше за сърдечни вълнения, за чувството, че в големия град са му се случвали странни неща – толкова странни и лични, че не би могъл да ги сподели. Разказа и тъжната история как внезапно е заминал, как е прекъснал старите си връзки и е побягнал към един нов свят, за да се озове в тази потискаща долина. Ети го слушаше, а черните ѝ очи блестяха от жалост и отзивчивост – двете чувства, които много бързо и съвсем естествено могат да прераснат в любов.