Около бара в кръчмата на Макгинти имаше тълпа, както обикновено, защото това бе любимото място на престъпните безделници от града. Собственикът се харесваше, понеже прикриваше с маската на веселяк много от истинската си същност. Но като оставим настрани, че Макгинти се харесваше, страхът, който изпитваха към него не само жителите на Върмиса, а и живеещите в продължение на трийсет мили в долината, та чак и до склоновете на планините от двете страни, стигаше, за да бъде пълна кръчмата – никой не се осмеляваше да пренебрегне благоволението му.
Извън тази скрита власт, която всички смятаха, че упражнява безжалостно, Макгинти беше и висш чиновник – съветник в градската управа и пълномощник за пътищата, избран на тези длъжности чрез гласовете на главорезите, които очакваха да им се отплати за това. Глобите и данъците бяха огромни, нуждите на обществото тънеха в забвение, счетоводните документи се прикриваха от подкупени ревизори и порядъчните граждани биваха насилвани да плащат за обществен шантаж и да държат езика си зад зъбите, за да не им се случи нещо още по-лошо.
И така с всяка изминала година все повече биеха на очи диамантените игли за вратовръзки на Макгинти, все по-тежки ставаха златните верижки за часовник, спускащи се по жилетката върху наедряващата му гръд, а към кръчмата му бяха прибавени толкова много помещения, че имаше опасност тя да заеме изцяло едната страна на Пазарния площад.
Макмърдо блъсна люлеещите се врати на заведението и си проправи път през тълпата, обгърната от гъстия тютюнев дим и тежката миризма на алкохол. Мястото беше отлично осветено, а по стените имаше големи огледала в солидни позлатени рамки, които отразяваха и размножаваха крещящия блясък. На бюфета имаше няколко мъже по къси ръкави, заети да приготвят питиета за безделниците, залепили се за широкия, обкован с месинг тезгях.
В по-отдалечения край, с тяло, опряно на бара и пура, захапана под остър ъгъл, седеше висок и силен едър мъж, който можеше да е само известният Макгинти. Този черногрив великан имаше брада чак до скулите, а сплъстената му смолисточерна коса стигаше чак до яката на ризата. Цветът на кожата му беше като на италианец, леко кривогледите черни очи, които гледаха някак безжизнено, му придаваха особено зловещ вид.
Всичко останало – добре сложената фигура, правилните черти и откритото държание – отговаряше на представата, че е веселяк и искрен човек. Непознатият би си казал, че пред него се намира прям и честен мъж, на когото може да се разчита, колкото и груби да изглеждат откровените му думи. И едва когато безжизненият му, тъмен поглед, пронизващ безжалостно, се спираше на някого, сърцето на човека се свиваше с чувството, че той се е изправил пред бездна от стаено зло, криеща сила, храброст и коварство, които я правят хиляда пъти по-опасна.
След като добре огледа мъжа, Макмърдо с характерната за него небрежна дързост си проби с лакти път през групичката придворни, подмазващи се на могъщия бос, които избухваха в гръмогласен смях, щом той се шегуваше. Сивите очи на Макмърдо смело и без страх гледаха през очилата право в черните безжизнени очи на Макгинти, впити в него.
– Е, млади човече, не си спомням да съм виждал лицето ти – каза босът.
– Наскоро пристигнах, господин Макгинти.
– Не ще да е толкоз наскоро, та да не зачиташ званията на знатните люде.
– Това е съветникът Макгинти, момко! – чу се глас от групата.
– Прощавай, съветнико: не познавам още тукашните обичаи, но ме напътиха да се срещна с теб.
– Е, срещна се. И какво от това? Как ти се виждам?
– Рано е да се каже. Ако сърцето ти е голямо, колкото тялото, а душата ти – красива като лицето, ще бъда доволен – рече Макмърдо.
– Кълна се, че този остър език е ирландски! – извика собственикът на кръчмата, без да е напълно сигурен дали следва да развеселява този дързък посетител или е по-добре да засегне достойнството му. – Значи те бива да одобриш външния ми вид?
– Разбира се – потвърди Макмърдо.
– И са те посъветвали да ме посетиш?
– Така е.
– А кой те посъветва?
– Брат Сканлан от Ложа 341 във Върмиса. Пия за твое здраве, съветнико, и за по-доброто ни опознаване! – вдигна Макмърдо чашата, която му бе поднесена, опря я до устните си и пи, леко разперил кутрето на ръката си.
Макгинти, който внимателно го наблюдаваше, повдигна гъстите си вежди.
– А, такава ли била работата? Изглежда, ще трябва да се занимая по-подробно с това, господин...
– Макмърдо.
– ... господин Макмърдо. В нашия край не приемаме хората на доверие, нито вярваме на всяка тяхна дума. Елате за малко зад бара.
Отзад имаше стаичка с бурета покрай стените. Макгинти грижливо затвори вратата, седна на едно буре, захапа замислено пурата си и започна за се взира в гостенина със своите всяващи безпокойство очи. Няколко минути стоя така. Цареше пълна тишина. Макмърдо весело посрещна огледа, с една ръка, пъхната в джоба на палтото, докато с другата сучеше кестенявите си мустаци. Изведнъж Макгинти се наведе, извади страшен на вид револвер и рече: