– Виж какво, палячо, ако реша, че разиграваш театър, разговорът с тебе ще е кратък.
– Странен обичай – възрази с достойнство Макмърдо. – Така ли Глава на управата в ложата на Свободните хора трябва да посреща един непознат брат?
– Вярно, но въпреки това ще се наложи да дадеш обяснения – каза Макгинти. – И Господ не може да ти помогне, ако не се справиш. Къде постъпи?
– В Ложа 29 в Чикаго.
– Кога?
– На 24 юни 1872 г.
– Кой ти беше Глава на управата?
– Джеймс Скот.
– Кой е областен управител?
– Бартоломю Уилсън.
– Хм. Убедително издържаш на проверката. А какво правеше там?
– Работех, както работиш ти, но работата ми беше по-незначителна.
– Нещо много бързаш с отговорите.
– Винаги съм говорил бързо.
– А бързо ли действаш?
– Така се славех сред онези, които добре ме познаваха.
– Е, може и да те изпитаме по-рано, отколкото си мислиш. Чувал ли си нещо за ложата в нашия край?
– Чувал съм, че братството е от истински мъже.
– Позна, господин Макмърдо. А защо си напуснал Чикаго?
– Проклет да съм, ако ти кажа!
Макгинти широко отвори очи. Не беше свикнал да му отговарят така и това му се видя забавно.
– А защо няма да ми кажеш?
– Защото брат брата не лъже.
– Толкова ли е страшна истината, та да я спестяваш?
– И така може да се каже, ако предпочиташ.
– Виж какво, господине, не можеш да очакваш от Главата на управата да прибере в ложата човек, чието минало му е неизвестно.
Макмърдо изглеждаше озадачен. След малко извади от един вътрешен джоб изрезка от вестник.
– Сигурно няма да ме изпортиш – каза той.
– Ако още веднъж кажеш такова нещо, ще ти обърша един! – извика разпалено Макгинти.
– Прав си, съветнико – кротко се съгласи младият човек. – Дължа ти извинение. Казах го, без да помисля. Всъщност зная, че щом съм в ръцете ти, не ме заплашва опасност. Прегледай изрезката!
Макгинти набързо прочете описанието как е бил убит някой си Джонас Пинто в кръчмата „Лейк“ на Пазарска улица в Чикаго, през първата седмица на януари 1874 г.
– Ти ли го свърши? – попита той, като върна изрезката. Макмърдо кимна.
– А защо го застреля?
– Помагах на Чичо Сам да прави долари. Може златото на моите да не е било толкова хубаво, колкото неговото, но доларите ми изглеждаха не по-лоши и производството им излизаше евтино. Въпросният Пинто ми помагаше да ги въргалям...
– Какво да ги правиш?
– Да ги пласирам в обръщение. Но после Пинто каза, че ще пропее. Може и да е пропял, не изчаках да проверя. Убих го и духнах в каменовъгления район.
– Защо тъкмо тук?!
– Защото четох във вестниците, че тук не са много придирчиви.
Макгинти се засмя.
– Първо си фалшифицирал пари, после си убил човек, а си избягал в нашия край с чувството, че ще бъдеш добре дошъл.
– Горе-долу така си е – съгласи се Макмърдо.
– Е, сигурно далече ще стигнеш. Я кажи, можеш ли още да правиш такива долари?
Макмърдо извади от джоба си шепа долари и рече:
– Тези никога не са били във филаделфийския монетен двор.
– Не думай! – каза Макгинти, пое ги с огромната си лапа, космата като на горила, и ги поднесе към светлината. – Не виждам да се различават с нищо. Божичко! Струва ми се, че ти можеш да бъдеш много полезен на братството! Имаме нужда от един-двама разбойници сред нас, братко Макмърдо, защото се случват времена, когато трябва сами да се оправяме. Всеки момент може да ни опрат до стената, ако не се опъваме на ония, дето ни блъскат!
– Е, предполагам, че ще поема моя дял от опъването заедно с момчетата.
– Изглеждаш ми хладнокръвен човек. Не трепна, когато тикнах под носа ти оръжието.
– Не аз бях в опасност тогава.
– А кой?
– Ти, съветнико – каза Макмърдо и измъкна от страничния джоб на късия си жакет пистолет с вдигнат ударник. – През цялото време те държах на мушка и сигурно щях да стрелям едновременно с тебе.
– Боже Господи! – възкликна сърдито Макгинти, почервенял като рак, но после избухна в смях. – Да си кажа правичката, от много години не се е появявало такова страшилище. Скоро ложата сигурно ще има основание да се гордее с тебе... Е, по дяволите, ти пък какво искаш? Не мога ли пет минути да си поговоря с един джентълмен, без да си пъхаш носа тук?