– Много добре съм си и тук.
– Е, осведомих те какво е положението, а ти ще си голям подляр, ако не ми благодариш.
– Предполагам, че си добронамерен, затова наистина ти благодаря – каза Макмърдо, без да се престарава.
– Ще си трая, стига да не кривнеш от правия път – каза капитанът. – Но ако след всичко, което си направил, не мируваш, работата ще стане дебела! Желая ти лека нощ. И на теб желая лека нощ, съветнико!
Полицаят излезе от кръчмата, но вече бе изградил образа на един местен герой. Дотогава за подвизите на Макмърдо в далечно Чикаго се говореше шепнешком. Той самият избягваше с усмивка всички въпроси, като човек, който не се стреми към слава. Сега обаче случаят бе официално потвърден. Лентяите край бара, наобиколили младия човек, сърдечно му стискаха ръката. Оттогава нататък Макмърдо получи доверието на общността. Той издържаше на пиене и не му личеше, но тази вечер, ако другарят му Сканлан не беше подръка, за да го отведе, прославеният герой сигурно щеше да спи под тезгяха.
Една съботна вечер представиха Макмърдо на ложата. Той смяташе, че ще мине без ритуал, понеже вече бе посветен в Чикаго, но във Върмиса имаше особена церемония, с която се гордееха, и всеки новоприет трябваше да участва в нея. Братята се събираха в голяма стая, специално отредена за целта в Синдикалния дом. От Върмиса имаше около шейсет души, но те в никакъв случай не представляваха целия състав на организацията, защото в долината, както и отвъд заобикалящите я планини, имаше още ложи, чиито членове се присъединяваха към Върмиса, щом се появеше сериозна задача, така че престъпленията не се вършеха от жители на града. Общо в каменовъгления район имаше разпръснати не по-малко от петстотин души.
В празната стая мъжете бяха насядали около дълга маса. Отстрани имаше друга маса, отрупана с бутилки и чаши, която вече привличаше погледите на част от присъстващите. На председателското място седеше Макгинти с прилепнала черна кадифена шапчица върху сплъстената коса и с ярък пурпурен епитрахил около врата, сякаш бе свещеник, изпълняващ някакъв сатанински ритуал. От лявата и дясната му страна седяха висшите сановници на ложата, сред които се забелязваше жестокото, красиво лице на Тед Болдуин. Всеки имаше шалче или медальон, белег на заемания от него пост.
Повечето бяха мъже на зряла възраст, но възрастта на останалите се колебаеше между 18 и 25 години – това бяха усърдните изпълнители, винаги готови да се подчинят на заповедите, давани от по-възрастните. Чертите на много от по-старите мъже говореха, че са кръвожадни и безскрупулни по душа, но по вида на редовите членове трудно можеше за се повярва, че тези енергични младежи с открити лица всъщност са опасна банда убийци, чието съзнание е стигнало до такова морално падение, че направо се гордеят с вещината си да участват в ужасни дела и изпитват дълбоко уважение към всеки, заслужил славата да свърши работата „чисто“, както казваха те.
Тези безнравствени хора смятаха, че проявяват смелост и благородство, когато доброволно си предлагат услугите да се справят с някой, който с нищо не им е навредил, като в много случаи Мъчителите дори не бяха виждали жертвата. Изпълнеха ли задачата, те започваха да се препират кой е нанесъл решителния удар и забавляваха себе си и останалите, като описваха как е викал и се е гърчил убитият.
В началото гледаха да пазят в тайна деянията си, но по време на нашия разказ вече действаха съвсем открито. Поредицата неуспехи на правосъдието ги караше, от една страна, да смятат, че никой не би се осмелил да дава показания против тях, а от друга страна, те разполагаха с безброй лъжесвидетели, които привикваха при нужда. Освен това притежаваха и доста пълно ковчеже, откъдето вземаха пари, с които можеха да наемат най-добрите адвокати в щата. Върлуваха цели десет години, без нито един от тях да бъде осъден. Единствената опасност за Мъчителите беше самата жертва – дори когато я превъзхождаха по численост и я нападаха изневиделица, случваше се и тя да остави белег по враговете си.
Предупредиха Макмърдо, че предстои ритуал, но никой не му обясни подробностите. Сега двамата братя тържествено го заведоха в една съседна стая. През шперплатовата преграда той долавяше глъч от насъбралите се братя. Веднъж-дваж различи, че споменават името му и разбра, че обсъждат неговата кандидатура. После в стаята влезе човек от вътрешната охрана със златистозелена парадна лента през гърдите.
– По заповед на Главата на управата този мъж ще бъде въведен с вързани ръце и очи – каза той.