Трима души съблякоха палтото на Макмърдо, запретнаха десния му ръкав и накрая го вързаха с въже над лактите. После нахлузиха на главата му плътно прилепваща качулка, която покри и горната част на лицето, така че да не се вижда нищо. В този вид го въведоха в залата, където се бяха събрали братята.
През качулката не се виждаше нищо, беше и много душно. Макмърдо чуваше как хората наоколо шумолят и мърморят, а после до покритите му уши стигна, глух и далечен, гласът на Макгинти.
– Джон Макмърдо – каза той, – трябва да знаем дали вече си член на древния Орден на свободните хора.
Младият човек потвърди това с кимване.
– И си от Ложа 29 в Чикаго?
Макмърдо отново кимна.
– Тъмните нощи са неприятни – чу се друг глас.
– Да, ако пътуват чужди хора – отвърна той.
– Облаците са гъсти.
– Да, наближава буря.
– Доволни ли са братята? – попита Макгинти.
Чу се одобрително мърморене.
– Разбрахме, братко, по разменените думи, че ти наистина си един от нас – каза Макгинти. – Искаме обаче да знаеш, че в нашия край, както и в околностите, ние изпълняваме определени ритуали, а също и определени задължения, за които са нужни достойни мъже. Готов ли си да се подложиш на изпитание?
– Готов съм.
– Храбро ли е сърцето ти?
– Да.
– Направи крачка напред, за да го докажеш.
Щом прозвучаха тези думи, Макмърдо усети пред очите си две остриета, които се опираха в тях така, сякаш, ако мръдне, има опасност да се набоде. Въпреки това Макмърдо решително пристъпи напред и веднага остриетата изчезнаха. Чу се възхитен шепот.
– Сърцето му е храбро – отсъди гласът. – А можеш ли да издържиш на болка?
– Колкото може всеки.
– Проверете!
Макмърдо едва се удържа да не изкрещи, защото ръката му бе пронизана от нетърпима болка. Едва не изпадна в несвяст от внезапния шок, но прехапа устни и стисна юмруци, за да прикрие страданието си.
– Мога да издържа още – каза той.
Този път възхищението бе шумно. По-добро представяне в тази ложа не беше имало. Макмърдо усети, че го потупват по гърба и махат качулката от главата му. Той стоеше, премигваше и се усмихваше, засипван от поздравленията на братята.
– И последно, братко Макмърдо – каза Макгинти. – Ти вече положи клетва за вярност и за пазене на тайна. Съзнаваш ли, че всяко нарушение води до мигновена и неизбежна смърт?
– Съзнавам.
– И засега приемаш при всякакви обстоятелства да бъдеш ръководен от Главата на управата?
– Приемам.
– Тогава от името на Ложа 341 във Върмиса аз те поздравявам с добре дошъл. Ще се ползваш от нашите предимства и ще участваш в обсъжданията ни. Сложете на масата напитките, братко Сканлан. Ще пием за новия си достоен брат.
Донесоха палтото на Макмърдо, но преди да го облече, той огледа дясната си ръка, защото болката още не беше затихнала. Видя вдлъбнат червен отпечатък на кръг с вписан триъгълник, направен с нажежено желязо. Един-двама от застаналите редом мъже запретнаха ръкавите си и му показаха същата рисунка – емблемата на ложата.
– Всички сме белязани – казаха те, – но не всички се държахме храбро като тебе.
– А, дребна работа – рече Макмърдо, но още усещаше парещата болка.
Когато се справиха с питиетата, последвали ритуала на посвещението, продължиха с въпросите на ложата. Макмърдо, който познаваше само скучните заседания в Чикаго, целият се беше превърнал на слух, но не дръзна да покаже изумлението си.
– Първата ни задача от дневния ред е да прочетем писмото от господин Уиндъл, областен управител от Ложа 249 в окръг Мъртън – каза Макгинти. – Ето какво гласи то:
Уважаеми сър,
Има работа за вършене по отношение на Андрю Рей от въгледобивната компания ,,Рей и Стърмаш“ недалече от тук. Сигурно си спомняте, че вашата ложа ни дължи услуга, тъй като използва двама от нашите братя за справяне с полицая миналата есен. Изпратете двама подходящи члена, за които ще се погрижи ковчежникът Хигинс в своята ложа, чийто адрес знаете. Той ще ги упъти как и кога да действат.
Ваш в името на свободата:
Дж. У. Уиндъл, О.У., О.С.Х.
– Уиндъл никога не ни е отказвал, когато сме молили да ни услужи с един-двама души, затова и ние няма да му откажем – каза Макгинти и огледа събралите се с безжизнените си зли очи. – Има ли доброволци за тази задача?
Няколко младежи вдигнаха ръце. Главата на управата одобрително се усмихна.
– Ще отидеш ти, Кормак Тигъра. Няма да сбъркаш, ако се справиш толкова добре, колкото и последния път. И ти ще отидеш, Уилсън.
– Нямам пистолет – обади се доброволецът, съвсем младо момче.
– Първица ти е, нали? Е, винаги идва времето да се стигне до кръв. Такова начало за тебе е голямо. Що се отнася до пистолета, ще го получиш там, сигурен съм. Ако в понеделник се явите в Мъртън, ще има достатъчно време. Щом свършите, ще ви посрещнем с почести.