– А ще има ли награда този път? – попита Кормак, набит и мургав млад човек със свиреп вид, чиято жестокост му бе спечелила прозвището Тигъра.
– Наградата не е от значение. За вас е чест да изпълните задачата. А когато приключите, може би ще се намери някой и друг долар на дъното на ковчежето.
– А какво е направил този човек? – попита Уилсън, момчето.
– Виж сега, не подхожда на такива като тебе да задават въпроси. Хората там са го осъдили и това не ни засяга. От нас се иска да изпълним задачата, както биха постъпили и те. И понеже стана дума, да знаете, че двама братя от мъртънската ложа ще дойдат тук другата седмица, за да свършат малко работа в нашия край.
– Кои са? – попита някой.
– Повярвайте ми, по-умно ще е да не питате. Който не знае нищо, не може да дава и показания, за да ни навлече беда. Ще кажа само, че са мъже, които при нужда вършат работата си чисто.
– Крайно време беше! – извика Тед Болдуин. – В тоя край хората са се разпасали. Ето, миналата седмица трима от нашите са били пренебрегната от надзирателя Блейкър. Тоя тип отдавна си го е заслужил, така че ще си го получи с лихвата.
– Какво ще си получи? – попита шепнешком Макмърдо съседа си.
– Деловата част от един едър куршум! – шумно се разсмя мъжът. – Как ти се виждат нравите ни, братко?
Престъпната душа на Макмърдо изглежда вече беше възприела атмосферата на зловещата организация, на която стана член.
– Допадат ми – отговори той. – Чудесно място за храбреци.
Няколко души, седящи редом, чуха думите му и изръкопляскаха.
– Какво има? – извика от другата страна на масата черногривият Глава на управата.
– Новият ни брат, сър, харесва обичаите ни.
За миг Макмърдо се изправи.
– Бих искал да добавя, достопочтени съветнико, че ако има нужда от помощ, ще смятам за чест да бъда избран за тази цел от ложата.
Разнесоха се силни ръкопляскания. Сякаш ново слънце надникна иззад хоризонта, но на някои от старейшините им се стори, че това става прекалено бързо.
– Предлагам брат Макмърдо да почака, докато ложата има добрината да го използва – каза секретарят Харауей, посивял старец с хищни черти, седнал до председателя.
– Разбира се, и аз тъкмо това имах предвид. Ще се подчиня на решението ви – каза Макмърдо.
– Ще ти дойде времето, братко – намеси се председателят. – Вземаме си бележка за твоето желание и смятаме, че ще работиш добре в тоя край. Довечера има да се свърши една дреболия, в която можеш да се включиш, ако искаш.
– Предпочитам да изчакам нещо по-значително.
– Въпреки това ще дойдеш довечера, защото така ще разбереш по-добре какви са идеите на нашата общност. По-късно ще направя съобщение. А сега – и председателят прегледа дневния ред – имам да поставя още един-два въпроса пред събранието. Първо искам ковчежникът да докладва какъв е банковият ни баланс. Трябва да определим пенсия за вдовицата на Джим Карнауей. Той загина в служба на ложата и ние трябва да възмездим загубата му.
– Джим бе застрелян миналия месец, когато се опитаха да убият Честър Уилкокс от Марли Крийк – осведоми Макмърдо съседът му.
– В момента разполагаме с достатъчно средства – обади се ковчежникът, в ръка с влоговата книжка. – Напоследък фирмите проявяват щедрост. „Макс Линдър и компания“ платиха петстотин долара, за да не ги закачаме. „Братя Уокър“ изпратиха сто долара, но аз взех решение да ги върна и да поискам петстотин. Ако не се обадят до сряда, хаспелите им ще излязат от строя. Миналата година, преди да проявят благоразумие, се наложи да подпалим въглетрошачката им. И още, Западната въгледобивна компания плати годишната си вноска. Имаме достатъчно пари, за да посрещнем нуждите си.
– Ами Арчи Суиндън? – попита един брат.
– Той разпродаде каквото имаше и напусна този край. Старият дявол е оставил писмо до нас. Предпочитал да стане свободен метач в Ню Йорк пред това да е едър собственик на мини в ръцете на мафия изнудвачи. Господ ми е свидетел, че е добре, дето писмото се получи, след като беше заминал. Сигурен съм, че повече няма да си подаде носа в долината.
Един възрастен, старателно избръснат мъж с приятно лице и благородно чело, седнал срещу председателя, се надигна от края на масата.
– Господин ковчежник – започна той, – мога ли да попитам кой е изкупил собствеността на човека, прогонен от нашата област?
– Можеш, братко Морис. Закупи я щатската компания за железниците в окръг Мъртън.
– А кой взе мините на Тодман и Лий, които бяха обявени за продан по същите причини миналата година?