– Същата компания, братко Морис.
– А кой купи железодобивните фабрики на Мансън и Шуман, както и на Ван Дехер и Атуд, които се разпродадоха напоследък?
– Всички бяха купени от Западната минна компания „Гилмъртън Дженеръл“.
– Не виждам какво значение има за нас кой закупува такава собственост, братко Морис, след като нищо не може да бъде изнесено извън областта – каза председателят.
– Моите уважения, Велики управителю, но според мене има голямо значение. Тази история продължава вече цели десет години. Постепенно прогонваме от бизнеса всички дребни собственици. И какъв е резултатът? На тяхно място се появяват големи компании, като тази на железниците и железодобива, чиито директори са в Ню Йорк и Филаделфия и изобщо не ги е грижа дали ги заплашваме. Може да си отмъщаваме на местните шефове, но това просто означава, че те биват подменяни. За нас става опасно, а малките собственици не ни застрашаваха. Нямаха нито пари, нито власт. Стига да не ги изстисквахме докрай, щяха да ни се подчиняват. Но ако големите компании решат, че сме пречка на пътя им към високите доходи, те няма да спестят нито средства, нито усилия, за да ни изобличат и да ни изправят на съд.
Всички се смълчаха при тези злокобни думи, лицата потъмняха, мъжете си разменяха мрачни погледи. Бяха се чувствали така всемогъщи и без конкуренция, че дори в дълбините на съзнанието им не се мяркаше мисълта за възможно възмездие. Но сега и най-безразсъдните от тях усетиха, че ги побиват тръпки.
– Моят съвет е – продължи говорещият – да отслабим натиска върху дребните собственици. В деня, когато те до един бъдат прогонени, с обществото ни ще е свършено.
Неприятните истини не се посрещат с радост. Говорещият седна сред сърдити викове. Макгинти се изправи със сбърчено чело.
– Братко Морис – каза гой, – ти винаги си създавал паника. Докато членовете на тази ложа са сплотени, няма сила в Съединените щати, която да ги засегне. Твърде често имаме доказателства за това в съдилищата, нали? Според мен големите компании ще разберат, че за тях е по-удобно да си плащат, вместо да водят война, както го разбраха и малките компании. А сега, братя – заключи той, като свали кадифената си шапчица и епитрахила, – ложата привърши работата си за тази вечер. Остава само един дребен проблем, за който ще стане дума на раздяла. Дойде време за братски отдих и разбирателство.
Наистина, странна е човешката природа. Ето, тези смятащи убийството за нещо обичайно мъже, които често ликвидираха главата на семейството или човека, към когото питаят лоши чувства, без да се измъчват от угризения или състрадание към ридаещата съпруга или безпомощните дечица, бяха в състояние да се просълзят от една нежна или тъжна мелодия. Макмърдо имаше приятен тенор и дори ако дотогава не бе спечелил благоразположението на ложата, сега, след като ги развълнува със „Седя си аз насред полето, Мери“ и „На брега на Алън Уотър“, нямаше съмнение, че ги е спечелил.
Още първата си вечер новоприетият стана любимец на братята и си личеше, че пътят му към властта е открит. Но за да се издигне някой между Свободните хора, имаше нужда и от други качества извън приятелското отношение и още преди края на вечерта дадоха на Макмърдо пример за това. Бутилката уиски бе обиколила насъбралите се много пъти, така че мъжете се бяха позачервили, готови за дяволии. Тогава Главата на управата отново се изправи и се обърна към тях с думите:
– Момчета, в града има един човек, на когото трябва да бъдат подрязани крилцата. От вас зависи това да стане. Говоря за Джеймс Стангър от вестник „Хералд“. Нали знаете, че пак си е отворил устата и приказва против нас?
В потвърждение се чу мърморене, а много от мъжете тихо изругаха. Макгинти извади лист от джобчето на жилетката си.
– „Закон и ред“! Ето как е озаглавил статията си. „Във въгледобивния и железодобивен район царува ужасът.“
Изминаха вече дванадесет години от времето на първите убийства, които са свидетелство за съществуването на престъпна организация сред нас. Оттогава насам безчинствата не са спирали и сега вече достигат размери, опозоряващи ни пред цивилизования свят. Нима това е целта, заради която нашата велика страна приема в лоното си чужденците, избягали от тиранията в Европа? Нима същите тези хора ще се превърнат в тирани на жителите, дали им убежище, а под сянката на раздипленото свято звездно знаме на Свободата ще се изгради държава на терор и беззаконие? Та нали косите ни биха настръхнали, ако четяхме, че тя съществува при упадъчната власт на някоя източна монархия? Известно е кои са тези хора. Организацията им с постоянство действа открито. Докога ще търпим? Нима можем вечно да живеем...