– Достатъчно, няма да чета повече този боклук! – извика председателят и хвърли листа върху масата. – Ето какво ни казва той! Но въпросът е какво ще му кажем ние!
– Да го убием! – извикаха десетина освирепели мъже.
– Аз съм против – обади се брат Морис, старателно обръснатият мъж с високо чело. – Послушайте ме, братя, прекалено тежка е ръката ни в тази долина, ще дойде момент, когато хората ще се съюзят в своя защита и ще ни смажат. Джеймс Стангър е възрастен човек, уважаван в града и областта. Вестникът му подкрепя всяко сериозно начинание в долината. Ако го ликвидираме, ще настъпи брожение и като следствие от него ще бъдем унищожени.
– И как ще се заемат с унищожаването ни, господин Пъзльо? – извика Макгинти. – Чрез полицията ли ще го направят? Не забравяйте, че на половината от тях плащаме, а другата половина се бои от нас. Или пък ще използват съдилищата и съдиите? Нали това се е случвало и досега, без да са постигнали нещо?
– Има един съдия, наречен Линч, който може да се заеме със случая – каза брат Морис.
Сърдито негодуване посрещна думите му.
– Само ако си мръдна пръста, мога да вдигна на крак двеста души от този град, които да го прочистят от край до край – извика Макгинти, след което още повече повиши глас, а гъстите му черни вежди заплашително се смръщиха. – Виж какво, братко Морис, аз те държа под око, и то не от вчера! Понеже си страхлив, искаш да уплашиш и останалите. Няма да е добър за теб мигът, когато името ти бъде включено в дневния ни ред, пък и си мисля, че тъкмо там му е мястото!
Морис бе пребледнял като смъртник и краката му сякаш се подкосиха, понеже се строполи на стола си. Вдигна с трепереща ръка чашата си и отпи, преди да отговори:
– Приемете извиненията ми, Върховни управителю. Извинявам се и на теб, и на всички братя от ложата, ако съм казал нещо в повече. Всички знаете, че аз съм верен член на общността и само страхът да не ни сполети зло ме кара да говоря с тревогата. Но аз имам по-голяма вяра на твоите преценки, Върховни управителю, отколкото на моите, и обещавам, че занапред няма да правя нарушения.
Докато Макгинти слушаше това смирено слово, изражението му се успокои.
– Правилно, братко Морис – окуражи го той. – Щеше да ми е жал, ако се наложеше да ти дадем урок. Но докато заемам своето място, членовете на ложата ще бъдат единни и с думи, и с дела. А сега, момчета – огледа Макгинти насъбралите се, – искам да кажа само едно: ако Стангър си получи докрай заслуженото, ще си навлечем по-голяма беля от необходимото. Издателите се подкрепят и няма да има издание в щата, което да не отправи повик към армията и полицията. Но можем поне да го предупредим по-сериозно. Ще се заемеш ли с въпроса, братко Болдуин?
– Разбира се! – с готовност се отзова младият мъж.
– Колко души ще вземеш?
– Шест плюс двама да пазят на входа. Ще дойдат Гауър, Мансъл, Сканлан и братя Уилъби.
– Обещах на новия член да участва – каза председателят. По начина, по който Тед Болдуин изгледа Макмърдо, се разбра, че нито е забравил обидата, нито му е простил.
– Може да дойде, ако желае – намусено се съгласи той. – И край на приказките. Колкото по-скоро се заловим за работа, толкова по-добре.
Насъбралите се хора си тръгнаха с викове и крясъци, тук-таме някой подхващаше пиянска песен. На бара все още имаше гуляйджии и много от братята се задържаха там. Малката група, отделена в служба на дълга, излезе на улицата. Вървяха по двама, по трима по тротоара, за да не привличат вниманието. Нощта беше страшно студена, а полумесецът ярко блестеше на мразовитото, обсипано със звезди небе. Мъжете се събраха в един двор, намиращ се срещу висока сграда. Между осветените ѝ прозорци се виждаше надпис със златни букви: „Върмиса Хералд“. Отвътре се чуваше тракането на печатарската машина.
– Ей, ти! – каза Болдуин на Макмърдо. – Остани долу на входа и следи дали пътят е чист. Артър Уилъби ще ти прави компания. Другите тръгват с мене. Не бойте се, момчета, имаме достатъчно свидетели, че в момента се намираме в бара на синдикалния дом.
Наближаваше полунощ и по улицата нямаше хора, като изключим двама пийнали мъже, които се прибираха. Братята прекосиха пътя и отвориха с трясък входната врата, след което Болдуин и посочените от него се втурнаха нагоре по стълбите, започващи от прага, а Макмърдо и Артър Уилъби останаха долу. От стаята на първия етаж се чу крясък, после вик за помощ, после трополене и шум от прекатурени столове. Миг по-късно на площадката изскочи белокос човек.
Хванаха го, преди да избяга. Очилата му издрънчаха по стълбите и паднаха в краката на Макмърдо. Чу се глухо тупване и стон. Мъжът лежеше ничком, а пет-шест тояги с трясък се стоварваха върху гърба му. Човекът се гърчеше и крайниците му потрепваха при всеки удар. Накрая ударите спряха и само Болдуин с дяволска усмивка върху изкривеното от жестокост лице продължи да бъхти жертвата по главата. Напразно човекът се мъчеше да се заслони с ръце. По бялата му коса избиха петна кръв. Болдуин тъкмо се бе навел над него, за да го удари по-коварно, отблизо, когато Макмърдо изтича горе и го дръпна настрани.