– Ще го убиеш – спря го той. – Престани!
Болдуин го изгледа с изумление и извика:
– Проклет да си! Какво право имаш да се месиш, та ти си новак! Дръпни се!
И Болдуин вече вдигна тоягата, но Макмърдо извади пистолета от джоба на панталона си.
– Ти се дръпни! – каза той. – Ще ти пръсна черепа, ако ми посегнеш. А що се отнася до ложата, нима Главата на управата не нареди да не се убива този човек? А ти правиш точно това!
– Право казва! – подкрепи Макмърдо един от мъжете.
– По дяволите, по-добре побързайте! – извика от входа Уилъби. – Палят лампи в къщите и след пет минути целият град ще се изсипе тук!
И наистина, от улицата се чуваха викове. В залата на долния етаж се беше събрала групичка от словослагатели и печатари, които взаимно се окуражаваха, за да се намесят. Престъпниците оставиха безжизнено отпуснатото тяло, хукнаха навън и бързо се изгубиха в далечината. Когато стигнаха до Синдикалния дом, някои се смесиха с тълпата в кръчмата на Макгинти и пошушнаха през тезгяха на боса, че задачата е изпълнена успешно. А други, между които и Макмърдо, си тръгнаха по странични улички, за да се доберат по околни пътища до своите домове.
Глава 4
Долината на ужаса
На другата сутрин, когато се събуди, Макмърдо имаше сериозни основания да си спомня за приемането си в ложата. Като последствие от алкохола го болеше глава, а на мястото, където беше сложено клеймо на ръката му, имаше пареща подутина. Понеже младият мъж разполагаше със специален източник на доходи, той не си правеше труда да ходи редовно на работа, затова закуси късно и прекара сутринта у дома, като написа дълго писмо на свой приятел. След това прегледа „Дейли Хералд“. В специална рубрика, набрана в последния момент, Макмърдо прочете:
„Безчинство в редакцията на „Хералд“. Сериозно пострадал редактор.“
Следваше кратко изброяване на фактите, с които Макмърдо бе по-добре запознат от вестникаря. Бележката завършваше със следното заявление:
Сега случаят е в ръцете на полицията, но едва ли може да се надяваме, че усилията им ще се възнаградят с повече успех, отколкото в миналото. Някои от нападателите са били разпознати и съществува вероятност да бъдат осъдени. Едва ли има нужда да се обяснява, че извършител на това престъпление е недостойната организация, угнетяваща обществото ни от толкова дълго време, срещу която вестник ,,Хералд“ безкомпромисно се обяви. Приятелите на господин Стангър, а те са много на брой, сигурно с радост ще научат, че макар да му е бил нанесен жесток и безжалостен побой с особено сериозни наранявания на главата, непосредствена опасност за живота му няма.
Под този материал имаше съобщение, че въоръжен с пушки „Уинчестър“ полицейски отряд е бил изпратен да охранява редакцията.
Макмърдо остави настрани вестника и тъкмо палеше лулата си с ръка, която още трепереше от напрежението на предишната нощ, когато на вратата се почука и хазяйката му донесе бележка, оставена за него от някакъв младеж. Подпис нямаше, а съдържанието беше следното:
Искам да поговорим, но предпочитам това да не стане у вас. Ще те чакам до пилона в Милър Хил. Ако дойдеш там веднага, ще научиш нещо, което е важно да ти кажа и е важно да чуеш.
Макмърдо прочете два пъти бележката, извънредно изненадан. Нито се досещаше за какво може да става дума, нито предполагаше кой може да е авторът ѝ. Ако почеркът беше женски, би си помислил, че това е началото на някое от онези приключения, каквито познаваше от досегашния си живот. Но бележката беше писана от мъж, и то от мъж с добро образование. Накрая, след известни колебания, Макмърдо реши да си изясни въпроса.
Милър Хил представляваше зле поддържан обществен парк в самия център на града. През лятото бе любимо място за отдих на хората, но зимно време там беше доста безлюдно. От върха на хълма се виждаше не само безредно строеният мръсен град, но и лъкатушещата долина с пръснати из нея мини и фабрики, посипали със сажди снежните склонове, и околните планински вериги с покрити от снега хребети.