Макмърдо тръгна нагоре по виещата се пътека между вечнозелените храсти и стигна до празния ресторант, център на лятното веселие. Редом се извисяваше голият пилон, а под него стоеше мъж с нахлупена шапка и вдигната яка. Когато човекът погледна нагоре, Макмърдо видя, че това е брат Морис, предизвикал гнева на Главата на управата предната вечер. При срещата двамата си размениха знака на ложата.
– Имам да ти кажа само две думи, братко Макмърдо – започна предпазливо по-възрастният човек, което говореше, че не се чувства много уверено. – Благодаря ти, че дойде.
– Защо не си подписал бележката?
– От съображения за сигурност, господине. В такива времена никой не знае какво може да го сполети. Не знаеш на кого да вярваш и на кого да не вярваш.
– Но братята от ложата заслужават доверие.
– Не, невинаги! – извика разпалено Морис. – Всяка наша дума, а изглежда, и всяка наша мисъл стигат до боса Макгинти.
– Виж какво – рязко го прекъсна Макмърдо, – много добре знаеш, че именно снощи аз се заклех във вярност към Главата на управата. Нима искаш да наруша клетвата си?
– Ако така гледаш на въпроса – тъжно каза Морис, – мога само да изразя съжаление, че ти създадох затруднението да идваш на среща с мене. Нещата вървят зле, щом двама свободни граждани не могат да разменят мисли.
Макмърдо, който наблюдаваше внимателно по-възрастния човек, леко се поотпусна.
– Вярно е, че говорех само от мое име, господин Морис – каза той. – Знаеш, че съм пришълец и не познавам обстановката. Не ми подхожда да си отварям устата, но ако смяташ, че трябва да ми съобщиш нещо ново, готов съм да го чуя.
– И да го занесеш на боса Макгинти! – с горчивина в гласа каза Морис.
– Извинявай, но с това ме обиждаш! – извика Макмърдо. – Аз самият съм предан на ложата, казвам ти го направо, но не съм подлец, който да повтори пред когото и да е нещо, доверено ми от тебе. Ще си остане между нас, макар да те предупреждавам, че не можеш да разчиташ нито на помощ, нито на съчувствие.
– Отказал съм се да търся и едното, и другото – рече Морис. – С това, което ще ти кажа, може би ще поставя живота си в твои ръце, но колкото и да си лош, а снощи ми се стори, че има изгледи да станеш като най-лошите от тях, все пак си нов човек и съвестта ти не може да е чак дотам изчезнала. Затова реших да си поговорим.
– Е, какво имаш да ми кажеш?
– Ако ме издадеш, бъди проклет!
– Виж сега, обещах ти, че няма да го сторя.
– Тогава искам да те попитам, когато стана член на чикагското Общество на свободните хора и положи клетва да бъдеш предан и великодушен, дали ти мина през ума, че по-късно това ще те поведе по пътя на престъплението?
– Какво наричаш престъпление? – попита в отговор Макмърдо.
– Какво наричам престъпление ли?! – извика Морис, а гласът му трепереше от вълнение. – Значи не си видял достатъчно от тия престъпления, щом можеш да ги наричаш с друго име. Не е ли престъпление извършеното снощи, когато човек на възрастта на баща ти е бил пребит и белите му коси са плували в кръв? Не е ли престъпление или ще го наречеш с друга дума?
– Някои твърдят, че се води война – каза Макмърдо. – Война между две класи, в която участват всички, така че всяка страна нанася колкото може по-силен удар.
– Е, мислеше ли за такова нещо, когато влезе в Обществото на свободните хора в Чикаго?
– Не, да си призная, не си го мислех.
– И аз не си го мислех, когато станах член във Филаделфия. Организацията представляваше просто един благотворителен клуб, място за среща с приятели. После чух за този край – проклет да е часът, когато чух името Върмиса! – и дойдох тук, за да си оправя положението. Господи! Да си оправя положението?! Дойдох заедно с жена си и трите си деца. Открих галантериен магазин на Пазарния площад, търговията вървеше добре. Беше се разчуло, че съм от Свободните хора и ме насилиха да се присъединя към местната ложа, както стана с тебе снощи. Сложиха на ръката ми знака на срама, но жигосаха сърцето ми с нещо още по-лошо. Разбрах, че трябва да изпълнявам заповедите на един черен злодей, да се оплитам в мрежата на престъпленията. Какво можех да направя? Кажа ли дума, за да оправя нещо, решават, че съм предател, също като снощи. Няма начин да се измъкна, защото единственото, което притежавам на този свят, е магазинът. Ако напусна организацията, много добре зная, че ще ме убият, а един Господ знае какво ще стане с жена ми и с децата. Ох, човече, положението е ужасно, ужасно е!
Морис закри лицето си с ръце и тялото му се разтърси от ридания. Макмърдо сви рамене.
– Значи си бил много мек за тая работа. Не си от хората, дето стават за такива дела.
– Не бях без съвест и вярвах в Бога – продължи Морис, – но те направиха от мене престъпник. Избраха ме за една задача. Ако не се бях съгласил, знаех какво ще се случи. Може и да съм страхливец. Може да съм такъв, защото си мисля за жената и децата си. Както и да е, отидох. Мисля си, че споменът за това ще ме преследва винаги. Къщата беше усамотена, на двайсет мили оттук, отвъд оня хребет. Наредиха ми да пазя на вратата, като на тебе снощи. Не ми се довериха да участвам пряко. Другите влязоха. Когато се измъкваха навън, ръцете им бяха окървавени до китките. Когато си тръгнахме, зад нас в къщата изпищя дете. Петгодишно момченце, видяло как убиват баща му. Едва не загубих свяст от ужас, но трябваше да си придам храбро изражение и да се усмихвам, защото знаех, че в противен случай следващия път щяха да излизат с окървавени ръце от моята къща и моят малък Фред щеше да пищи за баща си... Така станах престъпник, съучастник в убийство, без надежда за някаква спасение в този свят, а и в следващия. Аз съм добър католик, но щом разбра, че съм от Мъчителите, свещеникът отказа да разговаря с мен и ме отлъчи от църквата. Така стоят нещата. Виждам, че ти тръгваш по същия път, затова искам да те попитам какъв ще бъде краят. Станал ли си вече хладнокръвен убиец или може да бъде сторено нещо, за да се попречи на това?