– И какво ще направиш тогава? – рязко го попита в отговор Макмърдо. – Няма да ме донесеш, така ли?
– Опазил ме Бог! – извика Морис. – Самата мисъл за това би ми струвала живота!
– Добре. Според мен ти си слаб човек и правиш от мухата слон.
– От мухата слон ли? Почакай да поживееш още малко тук! Погледни долината. Виждаш ли облакът от дима на стотиците комини, който я забулва? От мене да знаеш, че облакът на убийството е още по-гъст и се спуска още по-ниско над главите на хората. Това е Долината на ужаса, Долината на смъртта. Страхът от насилие мъчи душите на хората от зори до здрач. Почакай, млади човече, и сам ще се увериш.
– Е, ще те уведомя какво мисля, когато видя повече неща – небрежно подхвърли Макмърдо. – Но онова, което е ясно, е че ти не си за това място и колкото по-скоро продадеш магазина си, макар и на безценица, толкова по-добре ще е за тебе. Казаното си остава между нас, но се кълна, че ако те смятах за доносник...
– Не, не съм! – жалостиво извика Морис.
– Е, да спрем дотук. Ще имам предвид каквото ми каза и може би някой ден ще си спомня думите ти. Допускам, че го направи за мое добро. А сега си тръгвам.
– Още нещо има, преди да се разделим – обади се Морис. – Може да са ни видели заедно. Може да поискат да разберат за какво сме си говорили.
– А, добре, че се сети.
– Предложил съм ти място в магазина.
– А пък аз съм отказал. За това сме се срещнали. Е, довиждане, братко Морис, и дано в бъдеще твоите работи тръгнат на добре.
Същият следобед, както Макмърдо седеше и пушеше замислено край печката в гостната, вратата широко се отвори и рамката на касата се запълни от огромната фигура на боса Макгинти. Посетителят направи условния знак, след което се разположи срещу младия човек и известно време го гледа втренчено, но получи в отговор същия поглед.
– Не ме бива много за гостенин, братко Макмърдо – каза накрая той. – Сигурно защото съм прекалено зает с гостите, които пък посещават мене. Но реших да направя изключение и да дойда тук.
– За мен е чест да си тук, съветнико! – сърдечно го посрещна Макмърдо и извади бутилка уиски от бюфета. – Не съм очаквал да ме почетеш така.
– Как е ръката ни? – попита босът.
Макмърдо направи гримаса.
– Още се усеща, но си струва.
– Да, струва си – съгласи се другият. – Стига тези, които го понасят, да бъдат предани помощници на ложата. За какво разговаряхте с брат Морис тази сутрин в Милър Хил?
Въпросът беше зададен толкова внезапно, че беше добре, дето Макмърдо имаше готов отговор. Затова избухна във весел смях.
– Морис не знаеше, че си печеля парите у дома – рече той. – И няма и да го узнае, понеже е прекалено придирчив, за да ми е по вкуса. Но е добродушен старец. Решил, че съм без средства и ще ми помогне, като ми предложи място в галантерията си.
– За това ли се срещнахте?
– Да, за това.
– А ти отказа ли?
– Естествено. Нали мога да печеля десет пъти повече за четири часа работа в стаята си?
– Прав си. Но на твое място вече не бих имал вземане-даване с Морис.
– Защо?
– Да речем – защото аз ти го казвам. На повечето хора в нашия край това им стига.
– Може да стига на повечето хора, но на мене не ми стига, съветнико – дръзко се възпротиви Макмърдо. – Ако преценяваш вярно хората, ще разбереш, че е така.
Мургавият великан го изгледа сърдито, а косматата му лапа тутакси обгърна чашата, сякаш се готвеше да я хвърли по събеседника... После Макгинти се засмя с типичния си висок, боек и неискрен смях.