– Помрачен е всеки миг от живота ни. Нима допускаш, че Тед Болдуин ни е простил? Ако не се боеше от тебе, дали щяхме да имаме някакви шансове? Ако можеше само да видиш как ме гледа с тъмните си гладни очи!
– Кълна се, че ще го науча на по-добри обноски, ако го пипна! Само че, момиченцето ми, аз не мога да замина. Просто не мога, запомни това веднъж завинаги. Но ако ме оставиш да се оправя сам, ще се опитам да подготвя начин, по който да се измъкна достойно от създалото се положение.
– Такива въпроси не опират до достойнство.
– Е, зависи от гледната точка. Но ако ми дадеш шест месеца, ще уредя нещата така, че да мога да замина, без да ме е срам да гледам братята в очите.
Девойката радостно се засмя.
– Шест месеца! Обещаваш ли ми?
– Е, може да отидат и седем-осем месеца. Но най-късно след година ще оставим тази долина зад гърба си.
Повече от това Ети не можа да постигне, но и то не беше малко. Появи се далечна светлинка, която разсейваше мрака на близкото бъдеще. За първи път, откакто Джак Макмърдо се бе появил в живота ѝ, девойката се прибра у дома с поуспокоена душа.
Може да смятате, че след като беше член на тайното общество, Макмърдо научаваше за всичките му дела, но съвсем скоро се разбра, че организацията е нещо по-обширно и по-сложно от една-единствена ложа. Дори и босът Макгинти не беше напълно наясно, тъй като имаше един служител с прозвището Областния делегат, живеещ по-нататък по железопътната линия, в Хобсънс Пач, който властваше над няколко различни ложи и безпрекословно ги управляваше като истински деспот. Макмърдо го видя само веднъж – лукав, сивокос човечец, който се движеше крадешком, а когато стрелкаше с поглед, в очите му пламваше злоба. Казваше се Еванс Пот и дори великият бос на Върмиса изпитваше при вида му погнуса и страх, каквито вероятно е изпитвал едрият Дантон към хилавия, но опасен Робеспиер.
Един ден Сканлан, който живееше заедно с Макмърдо, получи бележка от Макгинти, в която имаше и послание от Еванс Пот. Пот съобщаваше, че им изпраща двама верни мъже, Лолър и Андрюс, с указания как да действат в околността, като за каузата е най-добре да не се знаят подробностите за целите, към които са се насочили. Би ли се погрижил Главата на управата да им намери удобно място за нощуване, докато дойде време да нанесат удара си? Макгинти беше добавил, че не е възможно външен човек да бъде укрит в Синдикалния дом и ще се чувства задължен на Макмърдо и Сканлан, ако подслонят гостите за някой и друг ден в тяхната квартира.
Двамата мъже пристигнаха същата вечер, всеки понесъл пътна чанта. Лолър беше възрастен, хитър, мълчалив и сдържан, облечен в стар черен сюртук и като се добавеше към това меката филцова шапка и рошавата прошарена брада, човекът в общи линии приличаше на пътуващ проповедник. Другарят му Андрюс беше почти момче, непристорен и весел, с безгрижния нрав на курортист, който иска да се наслади на всеки миг от почивката. И двамата бяха пълни въздържатели и във всяко едно отношение изглеждаха образцови членове на тайното общество, като оставим настрани дребната подробност, че всъщност това бяха убийци, които често са доказвали изключителните си способности пред организацията на смъртта. Лолър беше изпълнил четиринадесет такива поръчки, а Андрюс – три.
Макмърдо откри, че те охотно разказват за минали подвизи – споделяха ги с почти скромната гордост на хора, вършили добрини и служили безкористно на обществото. По отношение на бъдещата си задача обаче пазеха мълчание.
– Избраха ни, понеже и двамата не пием – обясни Лолър. – Знаят също, че ще си държим езика зад зъбите. Не бива да се обиждате, изпълняваме заповедите на Областния делегат.
– Разбира се, всички участваме заедно в тези неща – каза Сканлан, другаря на Макмърдо, когато четиримата седнаха да вечерят.
– Имаш право. Готови сме да разказваме до зори как бяха убити Чарли Уилямс или Саймън Бард, както за каквото и да е от миналото. Но за сегашната работа може да става дума само след като я свършим.
– На пет-шест души тук имам какво да кажа – рече Макмърдо и изруга. – Но сигурно не сте тръгнали за Джак Нокс от Айрън Хил, макар че самият аз съм готов на доста усилия, за да си го получи с лихвите.
– Не, засега нямаме предвид него.
– Да не сте дошли за Херман Щраус?
– И той не влиза в сметката.
– Е, щом не искате, не можем да ви принудим да ни кажете насила, но щеше да е добре да знаем.
Лолър се усмихна и поклати глава. Беше непреклонен.
Независимо че гостите си мълчаха, Сканлан и Макмърдо твърдо бяха решили да не изпускат „веселбата“, както казваха те. Затова, когато една сутрин в ранните часове Макмърдо чу, че гостите крадешком слизат по стълбите, той събуди Сканлан и двамата бързо се облякоха. Откриха, че Лолър и Андрюс са се измъкнали навън, като са оставили вратата отворена. Още не беше съмнало и на светлината от уличните фенери се виждаше как двамата мъже крачат в далечината. Последваха ги предпазливо, като вървяха безшумно през дълбокия сняг.