Сега вече надлежно го екзекутирали. Тед Болдуин, разположил се доволно на почетното място до Главата на управата, бил водачът на наказателния отряд. Зачервеното му лице и изцъклените кръвясали очи говореха за безсъние и пиянство. Заедно с двамата си другари той бе прекарал предната нощ в планината. Бяха размъкнати, мръсни и уморени. Но едва ли е имало герои, завърнали се от безнадеждно, самотно начинание, посрещани по-топло от другарите си.
Разказваха и преповтаряха историята сред радостни викове и смях. Изчакали, докато набелязаната жертва си тръгнала по тъмно за дома. Стояли в засада на върха на стръмен хълм, където конят на Хейлс щял да забави ход. Човекът така се бил увил, за да се предпази от студа, че не успял да си извади пищова. Смъкнали го от седлото и започнали да стрелят по него. Той пищял и ги молел да се смилят. За да се забавляват в ложата, убийците показаха какво точно правел.
– Ей, я повторете как е квичал! – викаха братята.
Никой не познаваше човека, но всяко убийство крие вечна драма, при това в случая бяха доказали на Мъчителите от Гилмъртън, че на хората от Върмиса може да се разчита.
Имало само едно неблагополучие: докато групата изпразвала револверите си в безжизненото тяло, на пътя се появили мъж и жена. Било предложено да застрелят и двамата, но понеже кротките хорица нямали връзка с мините, сурово им заповядали да си вървят и да си държат езика зад зъбите, ако не искат да им се случи нещо по-лошо. После оставили покритото в кръв тяло да послужи като предупреждение за всички коравосърдечни работодатели и тримата благородни отмъстители се скрили в планината, където девствената природа стига досами пещите и купищата сгурия. И ето че сега стояха тук, здрави и читави, изпълнили добре задачата си, и в ушите им звучаха аплодисментите на другарите им.
Беше голям ден за Мъчителите. Сянката над долината се сгъстяваше. Но както мъдрият генерал избира момента, когато да удвои победоносните си усилия, за да не могат враговете му да се съвземат от сполетялата ги беда, така и босът Макгинти оглеждаше театъра на бойните действия с мрачния си зъл поглед и замисляше отново да нападне онези, които му се противят. Същата вечер, когато пияната компания се разтури, той докосна ръката на Макмърдо и го поведе към вътрешната стая, позната ни от първия им разговор.
– Виж сега, момчето ми – каза той, – най-после има работа, достойна за теб. Ще трябва да я свършиш собственоръчно.
– За мен е чест да чуя – отвърна Макмърдо.
– Можеш да вземеш двама души – Мандърс и Райли. Предупредени са, че ще бъдат заети. Няма да се оправим в областта, докато не усмирим Честър Уилкокс, и ако ти го ликвидираш, ще ти бъдат благодарни всички ложи от въгледобивния район.
– Ще направя всичко, което е по силите ми. Кой е той и къде да го намеря?
Макгинти махна от устата си вечната полусдъвкана пура и се зае да чертае груба схема върху лист от бележник.
– Той е главен надзирател на компанията „Айрън Даик“. Костелив орех, служил е в армията като сержант по време на войната, побелял старец, целият в белези от рани. На два пъти му кроихме шапка, но нямахме късмет, а и Джим Карнауей загина заради него. Сега от теб зависи да свършиш работата. Нарисувал съм ти карта, това е къщата, на кръстопътя за „Айрън Дайк“. Изолирана е, на изстрел разстояние няма други сгради. Не е за през деня. Уилкокс е въоръжен, стреля бързо и точно, без да задава въпроси. Нощем обаче той е сам с жена си, трите деца и една прислужничка. Недей да се двоумиш как да постъпиш. Или всичко, или нищо. Ако занесеш торба барут на входа с шнур, който бавно гори...
– А какво е направил този човек?
– Нали ти казах, уби Джим Карнауей.
– Защо?
– По дяволите, какво те засяга това? Карнауей се въртял около къщата през нощта и той го застрелял. Това е достатъчно и за мен, и за теб. Трябва да оправиш положението.
– Ами двете жени и децата? И тях ли трябва да очистя?
– Няма друг начин, само така можем да се доберем до него.
– Струва ми се, че не го заслужават. Нищо не са направили.
– Що за глупашки разговор е това? Да не искаш да се откажеш?
– Спокойно, съветнико, спокойно! Да съм казал или да съм направил някога нещо, та да имаш повод да си мислиш, че бих могъл да не се подчиня на заповед, дадена от Главата на управата? Дали е правилно, или не, решаваш ти.
– Значи си съгласен?
– Разбира се, че съм съгласен.
– А кога ще го направиш?