Беше събота вечер през май. Ложата се събираше в съботните вечери и Макмърдо тъкмо излизаше от къщи, за да отиде там, когато Морис, по-мекушавият брат, дойде да го види. Челото му бе сбърчено от грижи, а кроткото му лице – измъчено и изпито.
– Мога ли да говоря с тебе открито, господин Макмърдо? – попита той.
– Разбира се.
– Никога няма да забравя, че преди време ти разкрих душата си, а ти запази това в тайна, макар че босът лично те е разпитвал.
– Можех ли да сторя друго, след като ти ми се довери? Това не значи, че бях съгласен с казаното от тебе.
– Добре зная това. Но ти си единственият, с когото мога да говоря без притеснения. Тук – и Морис посочи гърдите си – крия тайна, която скъсява живота ми. Ще ми се да беше стигнала до когото и да е от вас, само не и до мене. Издам ли я, положително ще последва убийство. Не я ли споделя, свършено е с всички нас. Бог ми е свидетел, това сигурно ще ме побърка!
Макмърдо изпитателно погледна Морис, който трепереше от глава до пети. Младият човек наля уиски в една чаша и му я подаде.
– Това е цярът за такива като тебе – рече той. – А сега казвай какво има.
Морис пийна и пребледнялото му лице си възвърна цвета.
– Мога да го вместя в едно изречение – каза той. – По следите ни има детектив.
Макмърдо зяпна изумен.
– Човече, ти си луд! Та тук е пълно с полицаи и детективи! Да сме пострадали досега?
– Не, не, този мъж не е тукашен. Право казваш, нашите си ги знаем, не могат да ни навредят. Но не си ли чувал за детективското бюро на Пинкертон?
– Чел съм за някакъв тип с такова име.
– Е, от мен да знаеш: тръгнат ли те по петите ти, няма отърване. Това не е държавна работа, та да е все едно дали ще я свършат или не. Става дума за изключително сериозен бизнес, за солиден успех на всяка цена, за задължително постигане на поставената цел. Ако с работата се е заловил не на шега детектив на Пинкертон, ще бъдем ликвидирани.
– Трябва да го убием.
– Значи това е първата мисъл, която ти идва на ум! И с въпроса ще се заеме ложата. Не ти ли казах, че ще се стигне до убийство?
– Какво толкова? Нима убийството е нещо рядко в тоя край?
– Така е, но не искам аз да посочвам човека, който да бъде убит. Ще изгубя завинаги покоя си. При все това може би на карта е поставен собственият ни живот. За Бога, какво да правя?
И Морис започна да се поклаща напред-назад, измъчван от нерешителност.
Но думите му дълбоко бяха разтревожили Макмърдо. Веднага ставаше ясно, че той споделя големите опасения на Морис и нуждата да се вземат мерки. Гледаше на това сериозно и по тези причини сграбчи възрастния мъж за рамото и го разтърси.
– Виж какво, човече! – почти изкрещя той, понеже не можа да овладее вълнението си. – Нищо няма да постигнеш, ако се държиш като стара жена, дето оплаква мъртвец. Кажи какви са фактите. Кой е този човек? Къде се намира? Как си научил за него? Защо дойде точно при мене?
– Дойдох, защото ти си единственият, който може да ме посъветва. Знаеш, че имах магазин на изток, преди да се преместя във Върмиса. Там оставих добри приятели и един от тях сега работи на телеграфа. Вчера получих писмо от него. Става дума за написаното в горната част на страницата. Сам можеш да се увериш.
Макмърдо прочете следното:
Какво е положението с Мъчителите във вашия край? Ние четем често за тях във вестниците. Между нас казано, скоро очаквам от Върмиса вести по въпроса. Пет големи корпорации и две железопътни компании са се заели съвсем сериозно с това. Никак не се шегуват и можеш да бъдеш сигурен, че ще постигнат целта си. Проникнали са много дълбоко в нещата. По тяхно нареждане със случая се занимава Пинкертон, като използва най-добрия си човек – Бърди Едуардс. Работата ще се увенчае с успех всеки момент.
– А сега прочети послеписа.
,Разбира се, това, което ти съобщавам, научих служебно, така че трябва да го запазиш в тайна. Всеки ден през моите ръце минава един ярд секретен шифър, от който не се разбира нищо.
Известно време Макмърдо стоя и мълча, държеше писмото и не помръдваше. За миг мъглата се беше разсеяла и той бе видял зейналата пропаст. Накрая попита: