– Какво говориш, Съветнико, та аз съм почти новобранец! – възкликна Макмърдо, но по изражението му си личеше, че е поласкан от думите на водача.
Когато се прибра у дома, младият човек се приготви за мрачната вечер, която го очакваше. Най-напред почисти, смаза и зареди револвера си марка „Смит и Уесън“. После огледа стаята, където щеше да влезе в клопката детективът. Беше голямо помещение с дълга чамова маса и голяма печка в единия край. От двете страни имаше прозорци без щори, само с леки завеси, които се дърпат. Макмърдо внимателно ги огледа. Явно установи, че стаята е твърде неподходяща за такава тайна среща. Но отдалечеността от пътя омаловажаваше това неудобство. Накрая Макмърдо обсъди въпроса с другаря си Сканлан. Макар и един от Мъчителите, Сканлан беше безобиден човечец, прекалено слаб, за да оспорва мнението на братята, въпреки че тайно се ужасяваше от кървавите дела, в които понякога участваше. Макмърдо му разказва какво предстои.
– На твое място, Майк Сканлан, бих се махнал тази нощ, за да не се забърквам – добави той. – Преди да се зазори, тук ще се пролее кръв.
– Така си е, Мак – съгласи се Сканлан. – Не че нямам желание, но нервите ми не издържат. Когато видях как застреляха управителя Дън в оная мина, дойде ми много. Не съм като тебе и Макгинти, не ме бива за тая работа. Ако ложата го одобрява, ще приема съвета ти и няма да остана тук вечерта.
Братята се появиха в уговорения час. Имаха вид на почтени граждани, добре облечени и чисти, но познавачът на човешки лица би открил слаба надежда за Бъди Едуардс в твърдо стиснатите им устни и безжалостните очи. Нямаше присъстващ в стаята, чиито ръце да не са били оцапани с кръв вече десетина пъти. Бяха закоравели и убийството ги вълнуваше толкова, колкото се вълнува касапинът, който коли овца.
Сред тях естествено изпъкваше, както с външния си вид, така и с престъпната си същност, страшният бос. Секретарят Харауей, слаб и злобен човек с дълъг, гърчав врат и нервно потрепващи крайници, беше безупречно предан, що се отнася до финансовите въпроси на Ордена, но нямаше никакво чувство за справедливост и честност извън това. Ковчежникът Картър, мъж на средна възраст, имаше безизразно, някак намусено лице и сбръчкана жълтеникава кожа. Биваше го да организира и почти всяко безчинство до последната подробност беше плод на неговите кроежи. Братята Уилъби бяха хора на действието – високи и чевръсти младежи с решителни лица, а техният другар Кормак Тигъра – едър, мургав млад човек, всяваше страх дори сред членовете на Ордена със свирепия си нрав. Това бяха мъжете, събрали се вечерта под покрива на Макмърдо, замислили убийството на Пинкертоновия детектив.
Домакинът беше сложил уиски на масата и гостите побързаха да се подкрепят в очакване на предстоящата работа. Болдуин и Кормак бяха вече почти пияни, а благодарение на алкохола си пролича и тяхната кръвожадност. За миг Кормак докосна с ръце печката. Тя беше запалена, понеже нощите бяха студени.
– Ще ни свърши работа – каза той и изруга.
– Вярно – съгласи се Болдуин, разбрал какво има предвид Тигъра. – Ако го вържем за печката, ще изплюе камъчето.
– Не бойте се, няма как да не изплюе камъчето – намеси се Макмърдо.
Този човек имаше нерви от желязо. Макар да бе поел цялата тежест на операцията, държеше се хладнокръвно и спокойно както винаги. Другите наблюдаваха това с възхищение.
– Ти ще се оправяш с него – съгласи се Макгинти. – За нищо няма да се досети, докато не му стиснеш гърлото. Жалко, че на прозорците няма щори.
Макмърдо обиколи страничните прозорци и дръпна по-плътно завесите.
– Сега никой не би могъл да ни шпионира – рече той. – Наближава уговореният час.
– Може и да не дойде. Може да е подушил опасност – рече секретарят.
– Не бойте се, ще дойде – успокои ги Макмърдо. – Той иска да дойде тук не по-малко, отколкото вие искате да го видите. Тихо, чуйте!
Всички замръзнаха като восъчни фигури, някои – както бяха вдигнали чашите. Чуха се три силни почуквания на вратата.
– Шт! – вдигна предупредително ръка Макмърдо.
Ликуващият му поглед обиколи насядалите в кръг братя. Ръцете им бяха сграбчили скритото досега оръжие.
– Не издавайте звук, ако ви е мил животът! – прошепна Макмърдо, излезе от стаята и внимателно затвори вратата.
Убийците седяха, наострили уши. Преброиха крачките на другаря си по коридора. После чуха, че се отваря входната врата. Размениха се няколко думи, като поздрав. После прозвучаха непознати стъпки, проговори непознат човек. Миг по-късно вратата се затръшна, ключът бе превъртян. Жертвата влезе в клопката. Кормак Тигъра избухна в зловещ смях, но босът Макгинти запуши устата му с голямата си длан.