Лабораторията представляваше внушителна зала с рафтове околовръст, отрупани с безброй стъкленици. На разни места из нея имаше широки ниски маси, по които бе пълно с реторти, епруветки и малки бунзелови горелки, чиито синкави огнени езичета припламваха. В помещението се намираше само експериментаторът, наведен над една далечна маса и погълнат от работата си. При звука от нашите стъпки той се озърна и скочи на крака с радостен вик.
– Открих го! Открих го! – възкликна той, като видя спътника ми, и хукна към нас с епруветка в ръка. – Открих реактив, който се утаява единствено с хемоглобин!
Ако беше попаднал на златна мина, едва ли върху лицето му щеше да се изпише по-голямо доволство.
– Да ви запозная: доктор Уотсън, господин Шерлок Холмс – представи ни Стамфорд.
– Приятно ми е – каза сърдечно Холмс и стисна ръката ми с неподозирана сила. – Сигурно сте се завърнали от Афганистан.
– За Бога, как се досетихте? – изумен попитах аз.
– Все едно как – отвърна той и се усмихна на себе си. – Главният въпрос сега е хемоглобинът. Не се съмнявам, че вие оценявате колко важно е откритието ми.
– Положително представлява интерес от гледна точка на химията – започнах аз, – но за практиката...
– Какво говорите, та от години не е имало съдебно-медицинско откритие с по-голяма практическа насоченост! Не разбирате ли, че така ще разполагаме с безпогрешен метод, доказващ петната от кръв? Елате насам!
Обзет от нетърпение, Холмс ме улови за ръкава на палтото и ме помъкна към масата, на която работеше.
– Да вземем малко прясна кръв – каза той, заби една дълга игла в пръста си и изтегли с капилярната тръбичка потеклата капка. – А сега ще сложа това незначително количество в литър вода. Виждате, че получената смес изглежда като чиста вода. Пропорционално съдържанието на кръв не може да е по-голямо от едно на милион. Аз обаче не се съмнявам, че ще успеем да получим характерната реакция.
И както говореше, Холмс пусна в съда няколко бели кристалчета, а после капна вътре малко от една прозрачна течност. След миг сместа доби матов махагонов цвят, а на дъното на стъкленицата се утаиха кафеникави прашинки.
– Аха! – извика той и плесна с ръце, изглеждаше доволен като дете, получило нова играчка. – Какво ще кажете на това?
– Явно методът е много прецизен – отбелязах аз.
– Направо е прелест, прелест! Досегашната проба с гуаякол беше много нескопосна и несигурна. Така е и с микроскопското изследване за червени кръвни телца – няма цена, но само ако петната са отпреди няколко часа. Сега обаче изглежда се получава реакция независимо дали кръвта е отскоро, или не. Ако методът беше открит по-рано, стотици хора, които живеят необезпокоявани, отдавна щяха да са изтърпели наказанието за престъпленията си.
– Не може да бъде! – промърморих аз.
– Криминалните случаи непрекъснато се въртят около този момент. Понякога месеци след извършване на престъплението подозрението продължава да пада върху някого. При оглед на спалното бельо и дрехите му откриват по тях кафеникави петна. От какво са? От кръв, от кал, от ръжда, от плодове? Това е въпросът, озадачил не един експерт, и то защо? Защото не съществуваше достоверен метод. Сега вече разполагаме с метода на Шерлок Холмс и всички затруднения ще отпаднат.
И със светнали очи, както говореше, човекът сложи ръка на сърцето си и се поклони, сякаш въображението му бе извикало на бял свят тълпа, която му ръкопляска.
– Заслужавате поздравления – отбелязах аз, доста изненадан от възторга му.
– Да вземем миналогодишния случай с фон Бишоф от Франкфурт. Той положително щеше да увисне на бесилото, ако разполагаха с пробата. Същото се отнася и до Мейсън от Брадфорд, известния Мюлер, Льофевр от Монпелие и Самсън от Ню Орлиънс. Мога да изброя двайсетина случая, в които това би било от решаващо значение.
– Вие, изглежда, сте живата история на криминалните дела – засмя се Стамфорд. – Можете да започнете издаването на вестник с такава тематика. Наречете го „Полицейски вести от миналото“.
– И би излязло твърде интересно четиво – подхвърли Шерлок Холмс, като залепи парченце пластир върху убоденото място на пръста си. – Трябва да внимавам, защото често работя с отрови – продължи той, като ми се усмихна.
Както говореше, протегна едната си ръка и аз забелязах, че цялата е осеяна с подобни лепенки, а на места кожата е депигментирана от силни киселини.
– Дойдохме тук по работа – каза Стамфорд, седна на една висока трикрака табуретка и побутна с крак към мене друг такъв стол. – Приятелят ми Уотсън си търси жилище и понеже вие се оплакахте, че не можете да намерите с кого да делите разходите, рекох си, че ще е най-добре да ви събера.