При страничните входове на театър „Лайсиъм“ вече имаше гъсти тълпи. С тропот пристигаха кабриолети и файтони и изсипваха товара си от мъже с колосани нагръдници и жени, наметнати с шалове и обсипани с диаманти. Едва бяхме стигнали до третата колона – мястото на срещата ни, – когато към нас се приближи чевръст мургав човечец в ливрея на кочияш.
– Вие ли сте лицата, придружаващи госпожица Морстън? – попита той.
– Аз съм госпожица Морстън, а господата са мои приятели – отговори му дамата.
Мъжът ни изгледа с извънредно проницателен въпросителен поглед.
– Ще ме извините, госпожице – каза той малко настойчиво, – но тъкмо се канех да ви помоля да ми дадете дума, че между спътниците ви няма служител на полицията.
– Имате думата ми – потвърди тя.
Тогава мъжът свирна пронизително, при което някакъв скитник докара файтона му на нашата страна и отвори вратата. Човекът се качи на капрата, а ние влязохме вътре. Кочияшът мигновено шибна с камшик коня и се понесохме със страхотна скорост по мъгливите улици.
Положението беше любопитно. Отивахме на непознато място с неизвестна цел. При все това поканата, която бяхме получили, или беше номер (една трудна за възприемане хипотеза), или пък имаше сериозни причини да смятаме, че нашето пътуване сигурно е свързано с важни въпроси. Както и досега, госпожица Морстън се владееше и се държеше решително. Изпитах желание да я развеселя и разведря със спомени от афганските си приключения, но да си призная, самият аз бях толкова развълнуван от положението, в което попаднахме, и обзет от такова любопитство къде отивахме, че историите ми не бяха много уместни. И до ден-днешен тя помни по какъв начин съм ѝ разказал един вълнуващ анекдот: посред нощ в палатката ми „бил надникнал един мускет“, а аз съм стрелял по него „с едно тигърче“... Отначало имах представа в каква посока се движим, но не след дълго, понеже бързахме много, имаше мъгла, пък и познавах Лондон само отчасти, загубих представа къде сме и само знаех, че сме доста далеко. Шерлок Холмс обаче нямаше грешка – редеше под нос имената ни улиците, докато файтонът трополеше през площадите и влизате и излизаше от лъкатушещите пресечки.
– „Рочестър Роу“ – съобщи той. – Пресичаме площад „Винсънт“. Излизаме на „Воксхол Бридж Роуд“. Явно се движим по посока на Съри. Да, точно така. Сега сме на моста, от време на време проблесва водата.
И наистина зърнахме за някакво мигновение част от река Темза – запалените фенери се отразяваха върху спокойната водна шир, но файтонът ни бързо отмина и скоро потънахме в лабиринта от улици на отсрещния бряг.
– „Уърдзуърт Роуд“ – редеше другарят ми. – „Прайъри“. „Ларк Хол Лейн“. „Стокуел Плейс“. Улица „Робърт“. „Коулд Харбър Лейн“. Търсенето ни явно не ни води към много изискани места.
Съвсем вярно – бяхме стигнали до съмнителни и неприветливи квартали. Дългите редици мрачни тухлени жилища изпъкваха на неприятно силната светлина и евтиния блясък на кръчмите по ъглите. Следваха двуетажни къщи от покрайнините, всяка с миниатюрна градинка отпред, и веднага подир това отново се яви безкрайният низ от нови безвкусни тухлени сгради – чудовищните пипала, които огромният град протяга към своите околности. Накрая файтонът спря пред третата къща в редицата новопостроени жилища. Никъде в съседство нямаше обитатели, а сградата, пред която спряхме, също беше тъмна, само през кухненския прозорец се виждаше, че вътре е свети. Щом почукахме обаче, вратата бе отворена от един индус с жълт тюрбан на главата, с бели широки одежди и жълт пояс. Имаше нещо нелепо в тази азиатска фигура, застанала като в рамка на прага на една най-обикновена третокласна къща от предградията.