Пред нас се виеше посипана с чакъл алея, която пресичаше запустялото имение и водеше до грамадна къща – квадратна и скучна, потънала цялата в сянка. Само един ъгъл бе осветен от лунен лъч, отразяващ се в прозорчето на мансардата. Огромните размери на сградата, мрачният ѝ вид и мъртвешката тишина в нея вледеняваха сърцето. Дори Тадиъс Шолто беше неспокоен – фенерът подскачаше и дрънчеше в ръцете му.
– Нищо не разбирам – рече той. – Сигурно е станало някакво недоразумение. Изрично казах на Бартоломю, че ще дойдем, а в стаята му не свети. Не мога да си го обясня.
– Вашият брат винаги ли охранява така жилището си? – попита Холмс.
– Да – възприе татковите навици. Нали разбирате, той беше любимият син и понякога си мисля, че баща ни е споделял с него много повече, отколкото с мене. Това е прозорецът на Бартоломю, там горе, осветеният от луната. Изглежда светъл, но ми се струва, че вътре не е запалена лампа.
– Не е – потвърди Холмс. – Но виждам отблясъци от свещ в прозорчето до вратата.
– А, това е стаята на икономката. Там живее старата госпожа Бърнстоун. Тя ще ни обясни какво става. Може би обаче ще е по-добре да почакате минута-две тук, защото, ако влезем вкупом, а тя не е предупредена, сигурно ще се стресне. Нали нямате нищо против? Не, стойте! Какво беше това?
Той вдигна фенера и ръката му така се разтрепери, че светлите кръгове затанцуваха, клатушкайки се около нас. Госпожица Морстън се хвана за мене, всички стояхме с разтуптени сърца и напрягахме слуха си. В тишината на нощта от огромната черна къща се чу най-тъжният и най-жалният възможен звук – пронизителното, накъсано хлипане на уплашена жена.
– Госпожа Бърнстоун е – каза Шолто. – Тя е единствената жена в къщата. Почакайте ме тук, веднага ще се върна.
Той хукна към входната врата и почука, както преди. Видяхме, че му отвори висока старица, която едва не припадна от радост, като го зърна.
– О, господин Тадиъс, толкова ми е драго, че дойдохте! Толкова ми е драго, че сте тук, господин Тадиъс!
Чувахме щастливите ѝ възгласи, докато вратата се затвори и после гласът ѝ зазвуча глухо и монотонно.
Нашият водач ни беше оставил фенера. Холмс бавно го завъртя и огледа внимателно къщата, както и големите купчини пръст, разхвърляни наоколо. Двамата с госпожица Морстън стояхме редом и аз държах ръката ѝ. Чудно и тайнствено нещо е любовта: ето че ние, които до този ден дори не се бяхме виждали, в мига, когато почувствахме беда, инстинктивно потърсихме ръцете си, без да си разменим нито дума, нито жест на обич. И досега се чудя как го постигнахме, но тогава не виждах нищо по-естествено от това да потърся близостта ѝ, а и тя ми е казвала неведнъж, че също инстинктивно се е обърнала към мене за утеха и закрила... Стояхме, уловени за ръце като две деца, а в сърцата ни цареше покой, независимо от мрачните неща, които ни заобикаляха.
– Какво странно място! – каза тя, като се огледа.
– Сякаш всички къртици на Англия са се ровили из него. Видях нещо подобно на един склон край Баларат, където бяха копали златотърсачи.
– Причината е една и съща – обади се Холмс. – Такива следи оставят иманярите. Не забравяйте, братята са се занимавали с това шест години. Нищо чудно, че имението е заприличало на каменна кариера.
В същия миг вратата на къщата с трясък се отвори и отвътре изскочи тичешком Тадиъс Шолто, протегнал напред ръце, с ужас в очите.
– Нещо е станало с Бартоломю! – извика той. – Страх ме е! Нервите ми няма да издържат!
Той наистина пелтечеше от страх, а върху изкривеното му от тикове изпито лице, подаващо се от астраганената яка, се четяха безпомощност и молба, като че беше на обзето от ужас дете.
– Да влезем вътре – каза Холмс с присъщата си решителност и твърдост.
– Да, наистина – настоя Тадиъс Шолто. – Не съм в състояние да ви обясня сам.
Последвахме го до стаята на икономката, намираща се отляво на коридора. Старицата се въртеше безцелно с уплашен вид и кършеше ръце, но щом зърна госпожица Морстън, сякаш се поуспокои.
– Бог да поживи милото ви кротко лице! – извика тя и захлипа истерично. – Като ви зърнах, веднага ми стана по-леко. О, какви мъки изтърпях днес!
Нашата спътничка потупа съсухрената, съсипана от работа ръка на икономката и каза няколко съчувствени, утешителни думи, както би сторила само една жена, така че обезкръвените страни на старицата си възвърнаха естествения цвят.
– Господарят се е заключил и не ми отговаря – обясни тя. – Цял ден чакам да се обади, защото често предпочита да бъде сам, но преди час се уплаших, че нещо не е наред, затова отидох и надникнах през ключалката. Трябва да се качите в стаята му, господин Тадиъс. Качете се и сам вижте. Десет години гледам господин Бартоломю Шолто и весел, и тъжен, но никога не се е случвало да има такова изражение на лицето.