– Камината е съвсем малка – отвърна Холмс. – Вече премислих тази възможност.
– Тогава как? – настоях за отговор аз.
– Не прилагате подхода ми – поклати глава Холмс. – Колко пъти съм ви казвал, че когато изключите невъзможното, онова, което остава, колкото и невероятно да изглежда, е истината! Знаем, че не е влязъл нито през вратата, нито през прозореца, нито през камината. Знаем също, че не се е криел в стаята, понеже няма къде. Как тогава може да е влязъл?
– През дупката в покрива! – извиках аз.
– Разбира се. Сигурно е направил точно това. Бъдете така любезен, подръжте фенера, за да включим в огледа и горното помещение, тайната стаичка, където са намерили съкровището.
Холмс се качи по стълбата, улови се за една греда, залюля се и се пъхна в таванчето. После легна по корем и протегна ръка да вземе фенера, а аз го последвах.
Помещението, в което се озовахме, беше приблизително с размери десет на шест стъпки. За под му служеха покривните греди, уплътнени с летви и хоросан, така че човек стъпваше от дърво на дърво. Таванът беше скосен и явно повтаряше формата на островърхия покрив. Нямаше никакви мебели, земята бе покрита с дебел пласт трупал се с години прах.
– Ето, погледнете! – каза Холмс и опря ръка на наклонената стена. – Тук има капак, през който се стига до покрива. Като натисна навътре капака, вижда се покривът, спускащ се полегато. Значи това е единственият начин, по който може да е влязъл първият човек. Я да видим няма ли да открием някакви други следи от тази личност...
Холмс приближи лампата до пода и тогава за втори път тази нощ по лицето му се изписаха изумление и изненада. И аз самият, като проследих погледа му, усетих, че ме полазват студени тръпки. Върху пода навсякъде се виждаха следи от боси крака – ясни, добре очертани, напълно оформени, само че наполовина от размерите на нормалното човешко стъпало.
– Холмс – казах аз, – това пъклено дело е било извършено от дете!
Приятелят ми бързо си беше възвърнал самообладанието.
– Стъписах се за миг – призна си той, – но всичко е съвсем естествено. Паметта явно ми изневерява, иначе щях да го предвидя. Тук вече няма какво да научим. Да слизаме.
– Каква тогава е хипотезата ви за следите? –попитах го аз, щом се върнахме в долната стая.
– Скъпи ми Уотсън, опитайте се и вие да анализирате поне отчасти – отвърна малко нетърпеливо Холмс. – Известни са ви методите ми. Приложете ги. После ще бъде поучително да сравним резултатите.
– Не виждам нищо, което би могло да обедини отделните факти – казах аз.
– Скоро ще ви стане ясно – безцеремонно заяви той. – Струва ми се, че тук вече няма нищо важно, но все пак ще погледна.
Той извади лупата и рулетката, коленичи и бързо започна да обикаля из стаята. Мереше, сравняваше, оглеждаше, а острият му дълъг нос и кръглите, дълбоко хлътнали като на птица очи, бяха само на няколко инча от дъските. Движеше се бързо, безшумно и крадешком, както се движи копоят, хванал следа. Неволно си помислих какъв ужасен престъпник би излязъл от него, ако беше обърнал енергичността и прозорливостта си против закона, вместо да ги използва в негова защита. Холмс продължаваше търсенето и си мърмореше, докато най-накрая нададе радостен вик.
– Това се казва късмет! Сега вече не ни очакват особени затруднения. Престъпник номер едно е имал нещастието да стъпи в креозота22. Личат си леко очертанията на малкото стъпало ето тук, в края на смрадната гадост. Както виждате, стъклото се е спукало и е започнало да пропуска течността.
– И какво от това? – попитах аз.
– Как какво? Сега той е в ръцете ни. Знам едно куче, дето би вървяло подир тази миризма до края на света. Ако обикновената глутница може да следва и най-малката диря през цялото графство, то докъде ли би стигнала обучената хрътка при такава силна воня? Сложно е колкото простото тройно правило. Отговорът ще е равен на... А, виж ти! Идат уважаемите представители на закона!
От долу се чуваха тежки стъпки, високи гласове и входната врата с трясък се затръшна.
– Преди да са дошли – каза Холмс, – пипнете тук ръката и крака на клетника. Какво усещате?
– Мускулите са твърди като желязо – отговорих аз.
– Точно така. Те са в състояние на силен спазъм, далеч надхвърляща обикновеното трупно вкочаняване. Като прибавите това към изкривените черти на лицето и хипократовата усмивка23, наричана от старите писатели „язвителна усмивка“ – risus sardonicus, до какъв извод ще стигнете в разсъжденията си?
– Смърт, причинена от силен растителен алкалоид – отговорих аз. – Вещество, подобно на стрихнин, причиняващо тетаничен гърч.