– Едва ли – каза Холмс. – В първия миг, когато видях странните оръжия, и аз бях склонен да мисля така, но особеният характер на следите ме накара да коригирам възгледите си. Между обитателите на Индийския полуостров има дребни хора, но никой от тях не би могъл да остави такива следи. Истинският индус е с издължено и тясно стъпало. Мохамеданинът се обува със сандали и палецът е отделен от другите пръсти, понеже каишката обикновено минава помежду им. Стреличките могат да се изпращат само по един начин: издухани през тръба. Къде остана нашият дивак?
– В Южна Америка – наслуки подхвърлих аз.
Холмс протегна ръка и взе от полицата един обемист том.
– Това е първият том от географския справочник, който издават сега. Може да се каже, че е най-меродавен. Да видим какво пише... – „Андамански острови. Разположени на 340 мили северно от Суматра, в Бенгалския залив.“ Хм-хм. А по-нататък? – „Влажен климат, коралови рифове, акули, пристанище – Блеър, лагер за каторжници, остров Рътланд, памукови тополи...“ Аха, ето! – „Туземците от Андаманските острови могат да претендират за определението, че са най-дребните хора на земята, макар че някои антрополози отдават предпочитанията си на африканските бушмени, калифорнийските индианци и населението на Огнена земя. Средният ръст е доста под четири стъпки, макар че има възрастни индивиди, много по-ниски от посоченото. Андаманците са свирепи, мрачни и несдържани хора, макар че проявяват силна приятелска привързаност, ако се завоюва доверието им.“ Обърнете внимание на това, Уотсън. А сега чуйте по-нататък... – „Те са грозни по природа, имат огромни глави с неправилна форма, малки очи с жесток поглед и разкривени черти. Ръцете и краката им обаче са с необикновено дребни размери. Андаманците са толкова несдържани и свирепи, че всички усилия на британските власти да ги спечелят в някаква степен на своя страна са се проваляли. Те са страшилище за корабокрушенците, разцепват с тояги, завършващи с камък, главите на оцелелите или ги убиват с натопени в отрова стрели. Такива кланета неизменно завършват с канибалско угощение.“ Какви мили, дружелюбни хора, Уотсън! Ако нашият човек е бил оставен да действа според разбиранията си, работата е можела да вземе отвратителен обрат. Мисля си, че при сегашното положение Джонатан Смол би дал мило и драго да не го беше наемал.
– Но как се е събрал с такъв странен другар?
– Е, нямам представа. След като обаче вече решихме, че Смол идва от Андаманските острови, присъствието на островитянина не е чудно. Положително след време ще узнаем цялата истина. Вижте какво, Уотсън, изглеждате ми уморен до смърт. Полегнете на дивана, ще се опитам да ви приспя.
Аз легнах, а Холмс взе от ъгъла цигулката си и започна да свири тихо някакъв унесен, мелодичен напев – несъмнено собствено съчинение, защото той притежаваше забележителни импровизаторски способности. Смътно си спомням мършавото му тяло, съсредоточения израз и веждите, които се местеха нагоре-надолу. После сякаш кротко се понесох по ласкавото море от звуци, докато не се озовах в царството на сънищата, където отгоре ме гледаше милото лице на госпожица Морстън.
Глава 9
Веригата се къса
Когато се събудих освежен и с възстановени сили, вече беше късно следобед. Шерлок Холмс продължаваше да седи в същата поза, само дето бе оставил настрани цигулката и четеше в захлас. Щом се размърдах, той ме погледна и видях, че е мрачен и угрижен.
– Спахте дълбоко – каза той. – Боях се, че разговорът ни ще ви събуди.
– Нищо не съм чул – отвърнах аз. – Значи имате нови вести?
– За жалост нямам. Признавам, че съм изненадан и разочарован. Очаквах вече нещо определено. Уигинс ми докладва току-що. Твърди, че няма следи от катера. Тази задръжка е неприятна, защото всеки изгубен час е от значение.
– Мога ли да помогна с нещо? Вече съм напълно бодър и готов за поредната нощна разходка.
– Не, няма какво да вършим. Остава ни само да чакаме. Ако излезем, може да се получи съобщение в наше отсъствие и така ще забавим събитията. Вие сте свободен да правите каквото искате, но аз оставам на пост.
– Тогава ще прескоча до Камбъруел да посетя госпожа Сесил Форестър. Вчера ме покани.
– Госпожа Сесил Форестър ли? – погледна ме насмешливо Холмс.
– Е, и госпожица Морстън, разбира се. Много искат да узнаят какво се е случило.
– Не бих споделял подробности – подхвърли Холмс. – Никога не бива да се доверявате изцяло на женския пол, дори на най-добрите му представителки.
Не благоволих да споря по това чудовищно изявление, а подхвърлих: