Благодари на звездите за благосклонната си съдба, изправи се и се зае с работата с нов прилив на енергия.
Този ден обещаваше да бъде незабравим.
По време на затъмнението
6:44 СТВ.
Сан Франциско, Калифорния
Дорийн Маклауд се взираше над залива на Сан Франциско от балкона на бизнесцентъра. Гледката се простираше чак до вълноломите. Можеше дори да види хората, събиращи се на площад „Жирардели“. Купонът набираше сила. Но не тълпата привлече вниманието й. Дорийн гледаше, нагоре към явлението, което можеше да се види веднъж в живота.
Над сините води висеше черно слънце — короната ярко пламтеше около луната, закрила дневното светило.
През специалните очила, поръчани от „Шарпър Имидж“, Дорийн виждаше как струите пламъци изригваха в дълги потоци по ръба на слънцето. Протуберанси. Астрономите бяха предсказали по Си Ен Ен зрелищно затъмнение поради необичайно засилената слънчева активност, комбинирана с позицията на луната. Прогнозите им се оправдаха.
Другите адвокати и служители около нея издаваха възклицания на изумление и благоговение.
От повърхността на слънцето изригна огромен протуберанс. Радиото, което бе останало включено някъде вътре, внезапно запращя. Още едно предсказание на астрономите се бе сбъднало — по Си Ен Ен бяха предупредили, че слънчевата активност може да предизвика краткотрайни смущения, причинени от слънчевата радиация, която щеше да бомбардира горните слоеве на атмосферата.
Дорийн се възхищаваше на черното слънце и отражението му в залива. В какво чудесно време живееше!
— Някой усети ли това? — с леко безпокойство попита една от секретарките.
Точно тогава Дорийн го усети. Подът трепереше. Настана гробна тишина. Радиото силно изпращя. Керамичните саксии започнаха да се тресат.
— Земетресение! — ненужно извика някой.
При положение че живееш толкова години в Сан Франциско, треперещият под не бе особена причина за паника. Но въпреки това всеки криеше някъде в потайните кътчета на съзнанието си страха от „Големия трус“.
— Всички вътре — нареди шефът на фирмата. Тълпата се понесе към отворената врата. Дорийн забави крачка. Погледна над залива. Черното слънце висеше над морето като дупка в небето.
Спомни си още едно предсказание за този ден. Старата дрипава бездомница и нейното куче.
„Днес всички ще умрем.“ Дорийн отстъпи от парапета към отворената врата. Балконът под краката й започна да се люлее заплашително. Не беше поредният слаб трус.
— Бързо! — Шефът отново бе поел командването. — Всеки да застане на безопасно място!
Дорийн се затича към вътрешните офиси, но дълбоко в себе си знаеше, че там няма безопасно място. „Всички ще умрат.“
16:44 СТВ (14:44 местно време).
Алеутски острови, Аляска
Джими Помаутук се взираше в затъмненото слънце от скалите на Ледената планина. До него Нанук нервно пристъпваше напред-назад. Някъде отляво тримата англичани възторжено си крещяха един на друг. От възбуда отдавна бяха забравили за студа. Блясъкът на светкавиците и бръмченето на камерите допълнително подсилваха несвързаните им възклицания.
— Видя ли това изригване!
— Господи, мамка му! Какви снимки ще излязат! Джими въздъхна и се намести на импровизирания си стол от студен камък. Облегна се на дървения тотем и продължи да гледа към черното слънце над Пасифика. Светлината бе странна. Островите изглеждаха като изсечени, почти нереални. Дори самият океан сякаш бе от стъкло със синкавосребристо сияние.
Нанук отново започна тихо да ръмжи. Кучето бе неспокойно цялата сутрин. Нямаше как да разбира какво става със светлината.
— Просто един гладен дух на кит изяжда слънцето — тихо прошепна Джими на кучето си и посегна да го погали, но откри, че то е изчезнало.
Джими се намръщи и погледна през рамо. Едрият маламют стоеше на няколко крачки от него и трепереше. Не гледаше към слънцето над океана, а на север.
— Господи! — Джими се изправи и погледна в същата посока.
Цялото северно небе, помръкнало от затъмнението, бе залято с вълни и вихрушки от искрящ лазур и трептяща жарава. Разперваха се над хоризонта и се катереха високо в небето. Джими знаеше какво е това — aurora borealis, Северното сияние. През целия си живот не го бе виждал толкова ярко. Светлините се плискаха и завихряха в надигащи се вълни, сякаш и в небето имаше блестящ океан.
— Мислех си, че по това време на годината не може да се види Северното сияние — обади се един от англичаните, привлечен от възклицанието му.