— Не може — тихо отговори Джими.
Жената, името й беше Ейлийн, се приближи до него. Камерата беше залепена за лицето й.
— Прекрасно е. Почти колкото затъмнението.
— Сигурно слънчевите изригвания го причиняват — отговори приятелят й. — Бомбардират горните слоеве на атмосферата със заредени частици.
Джими запази мълчание. За един инуит Северното сияние бе свързано с важни знамения и поличби. Сияние през лятото бе предвестник на катастрофа.
Сякаш чул мислите му, тотемът затрепери под дланта му.
Нанук започна да вие — нещо, което не бе правил никога досега.
— Да не би да има земетресение? — разтревожено попита Ейлийн и най-сетне свали камерата.
Вместо отговор силен трус разлюля острова. Ейлийн падна на четири крака и изпищя задавено. Двамата англичани се спуснаха да и помагат.
Джими запази равновесие. Пръстите му все още се впиваха в дървения тотем.
— Какво ще правим? — извика жената.
— Всичко ще се оправи — опита се да я успокои приятелят й. — Тук сме в безопасност.
Джими гледаше към островите, окъпани в неземната светлина. „0, Господи!“ Зашепна благодарствена молитва, че синът му бе отишъл на континента.
Навътре в Пасифика най-отдалечените острови от архипелага потъваха в дълбините подобно на някакви гигантски морски чудовища. Морските богове най-сетне се бяха появили, за да си ги поискат обратно.
16:44 СТВ (10:44 местно време).
Аганя, остров Гуам
Джефри Хесмайър стоеше в градината на губернаторската резиденция и гледаше в захлас пълното слънчево затъмнение. През своите двадесет и шест години бе виждал и други затъмнения, но само частични. Неслучайно за място на конференцията бе избран остров Гуам — той бе единствената американска територия, където можеше да се наблюдава пълно затъмнение.
Джефри изпитваше трепетно вълнение от възможността да наблюдава рядкото явление. Беше приключил с копирането на бележките на държавния секретар и му остана достатъчно време, за да хване края на природния спектакъл.
Сложи се евтини защитни очила и застана при другите американски делегати до западния вход в градината. Китайците се бяха скупчили в отсрещния край на атриума. Между двете групи почти нямаше контакти. Сякаш самият Пасифик продължаваше да ги разделя.
Без да обръща внимание на напрежението в атриума, Джефри продължи да гледа слънчевата корона и могъщите изригвания зад луната. Няколко протуберанса пробляснаха далеч в тъмното небе.
— Поразително, нали? — произнесе нечий глас до рамото му.
Джефри се обърна и за втори път видя президента точно зад гърба си.
— Господин президент! — той понечи да свали очилата си. — Оставете ги. Наслаждавайте се на гледката. През следващите две десетилетия не се очаква втора такава.
— Д-да, сър. — Джефри бавно обърна отново поглед към небето.
Президентът също гледаше нагоре, когато тихо заговори: — За китайците затъмнението е предупреждение, че вълните на съдбата ще се променят съществено. Или за добро, или за лошо.
— За добро — отговори Джефри. — За добро и на двата народа.
— Оптимизмът на младостта — потупа го по рамото президентът. — Трябва да ви уредя да си поговорите с вицепрезидента.
Последните думи бяха съпроводени с насмешливо сумтене.
Джефри разбра намека. Вицепрезидентът Лоурънс Нейф имаше свои собствени възгледи как да се справи с една от последните комунистически твърдини. Макар че външно подкрепяше опитите на Бишоп за дипломатическо решаване на китайския въпрос, зад кулисите Нейф яростно настояваше за по-агресивни действия.
— Ще успеете да изгладите недоразуменията около съглашението — каза Джефри. — Убеден съм.
— Отново този проклет оптимизъм. — Президентът се обърна и кимна на знака, даден му от държавния секретар. Въздъхна уморено и отново потупа Джефри по рамото. — Май е време пак да опитаме да оправим отношенията между двете страни.
И тъкмо направи крачка встрани, когато земята се разтресе.
Джефри усети как ръката на Бишоп се впи в рамото му. И двамата с мъка успяваха да се задържат на крака.
— Земетресение! — извика Джефри.
Разнесе се силен звън на счупено стъкло. Джефри погледна нагоре и закри лице с ръка. Всички прозорци на резиденцията на губернатора бяха изпотрошени. Неколцина членове на делегацията, които се намираха най-близко до стените на атриума, лежаха на земята, целите нарязани и кървящи от посипалите се парчета.
Джефри понечи да им се притече на помощ, но не посмя да изостави президента. В другия край на атриума китайците тичаха към вътрешността на сградата, търсейки прикритие.