— Кажете го — отговори Мрачковски.
— Сергей Виталиевич — задушевно произнесе Слуцки, — вие сте герой от Гражданската война, такъв ви знаят народът, страната, партията. Вие сте голям военачалник и ако не бяхте се свързали с опозицията, сега сигурно щяхте да бъдете един от ръководителите на нашата армия. Безспорно, ако се подчините на нашите искания, ще се наложи да преживеете на съда няколко неприятни дни. Но после… После, Сергей Виталиевич, ни предстои война. Много добре знаете за какво се готви Хитлер. И когато избухне войната, вие, Сергей Виталиевич, ще заемете своето достойно място в отбраната на страната, място, отговарящо на вашите способности, знания, опит и талант. А тези няколко дена на съда — кой ще си спомни за тях? Дори да си спомнят, то ще е като за още едно доказателство за вашето мъжество, за вашата вярност на партията и за беззаветната ви преданост на нейните идеали. Трудно ми е да произнеса думите, които трябва да произнеса, но съм длъжен да го сторя: поставен сте пред избор — славен живот или безславна смърт.
— Какво трябва да подпиша? — мрачно попита Мрачковски.
Мрачковски не само даде исканите показания, но и се нае да склони Иван Никитич Смирнов. Ала не успя. На очната ставка Смирнов нарече Мрачковски страхливец и отказа да разговаря с него.
Вбесеният Мрачковски даде още показания срещу Смирнов: че уж още през 1932 година на тайно съвещание Смирнов предложил да се обединят със зиновиевците и да преминат към тактика на терор.
Така към показанията на Олберг и Рейнголд срещу Смирнов се прибавиха и показанията на неговия най-близък приятел Мрачковски. Това може би беше достатъчно, за да извадят Смирнов на процеса, но не беше достатъчно, за да го накарат да признае каквото и да било.
След неуспеха на Слуцки прехвърлиха Смирнов при Гай, началника на специалния отдел, който отговаряше за агентурно-осведомителския апарат и за „оперативната техника“, наричана тук с гальовното име „Надюша“ заради кодовото й название „мероприятие Н“.
Гай беше жесток и циничен човек. Веднъж, след като получи от него указания за разпита на един троцкист, познавал Смирнов, Шарок каза, че иска първо да си състави въпросник.
Гай го изгледа презрително и попита:
— Искате ли да се запознаете с моя въпросник?
— Да, разбира се.
Гай извади от чекмеджето на бюрото си гумена милиционерска палка, повъртя я във въздуха.
— Ето го единствения ми въпросник. И вас съветвам да се сдобиете с такъв.
Но това се случи преди официалното указание на Сталин да се прилагат физически методи на въздействие и Шарок не посмя да държи в бюрото си такъв „въпросник“.
Гай веднага без заобикалки заяви на Смирнов, че е изцяло изобличен от показанията не само на Олберг, Рейнголд, Дрейцер, Голцман и Мрачковски, а и на Зиновиев и Каменев (този път това беше истина — Зиновиев и Каменев вече бяха дали показания) и на него му остава само да потвърди техните показания и да признае вината си.
Като потвърждение на думите си Гай подаде на Смирнов протоколите от разпита на Зиновиев и Каменев.
— Прочетете.
Но Смирнов отказа да ги чете.
— Вие всичко можете — отговори той, — можете дори да сложите пред мен Евангелието от Матея, където той да свидетелствува, че съм терорист. Имате достатъчно печатници за тази цел.
— Не вярвате, значи? — позасмя се Гай. — Сега ще повярвате.
Вдигна слушалката на вътрешния телефон, поговори с някого с почти неразбираеми за Смирнов фрази, затвори телефона, после започна да пише нещо, без да обръща внимание на Иван Никитич.
На вратата се почука.
— Влезте! — извика Гай.
Вратата се отвори. Придружен от караулния, в стаята влезе човек, в когото Смирнов не можа веднага да познае Зиновиев — той едва се държеше на краката си, дишаше тежко, лицето му беше болнаво, подпухнало.
Подкрепян от караулния, той се отпусна на стола.