Зоя разпалено се захвана да търси работа. Надяваше се, че така ще може да възстанови приятелството си с Варя.
Всеки ден съобщаваше на Варя новини, обнадеждаващи новини.
В „Карнавал“ наистина засега нищо не ставало, но можело да се освободи място в „Арс“, в техния блок, това ще бъде просто прекрасно.
После се оказа, че в „Арс“ засега нищо не става, но има място в кино „Художественний“ на Арбатския площад. Майката на Зоя познавала всички директори на кина, тя изобщо имала много връзки.
После се заговори за кино „Прага“, пак до Арбатския площад… После за кино „Юнион“ край Никитските врати…
Минаха две седмици и Варя престана да вярва на Зойкините приказки — страх я е да си признае, че нищо не може да направи.
Ще трябва да помоли Игор Владимирович. А никак не й се щеше. След онзи случай с цветята отношенията им се попромениха. Игор Владимирович, както и преди, се държеше с нея добре, приветливо се усмихваше, вземаше я на технически съвещания, на няколко пъти дори я изпрати — бяха в една посока, но беше сдържан, разбираше, че писмото за цветята естествено не е предизвикано от приказките на съседите. Просто Варя го държи на разстояние. Но външно всичко си оставаше както преди. И Варя се страхуваше, че ако се обърне към Игор Владимирович, молбата й може да бъде изтълкувана погрешно. Не и се искаше да го приобщава към проблем, свързан с майката на Саша.
Ала нямаше друг изход.
— Имам една позната — каза Варя, — живее в нашия блок. Много добре я познавам и много я обичам. Самотна възрастна жена, честна, добра и почтена. Отдавна е разведена с мъжа си, а по-миналата година арестуваха сина й. Сама е. Няма от какво да живее. Работеше в пералня, на щанда за получаване на бельото, но тази работа е тежка физически и нервна. Наложи се да напусне. Тя е образована жена, завършила е гимназия и може да върши всякаква канцеларска работа. Дали не може да й се намери място при нас или в друга проектантска организация? Можете ли да ми помогнете? Разбира се, някъде близо до Арбат, нали виждате каква блъсканица е по трамваите.
— При нас ли? — попита Игор Владимирович. — Но, Варенка строителството на хотела приключи, ние не се занимаваме с довършителните работи. А нашето бюро започва да проектира други обекти. Още не са определени окончателно. Може би дори предстои реорганизация, говори се за това, ще ни слеят с други проектантски ателиета, значи — нови щатове. Изобщо когато се реши всичко това, може да опитам да направя нещо. Искам да кажа, при нас. А колкото до друго място… — той се замисли, — ще опитам да потърся. Какво може да работи тази ваша приятелка? Между другото как се казва?
— Софя Александровна Панкратова.
Той си записа на календара.
— Да! Та какво, казвате, може да работи?
— Всякаква канцеларска работа. Да подшива документи, да регистрира, може да бъде секретарка — тя е много старателен и коректен човек. Счетоводителка, касиерка. Не, касиерка не бива. Може да я излъжат с парите. Деловодителка.
— Има ли някаква професия?
— Всъщност не знам. Напоследък работеше в една пералня, но това беше случайна работа. Просто й беше близо до вкъщи.
— Ще опитам да намеря нещо — каза Игор Владимирович, — но мисля, че по-реално е да почакаме да мине реорганизацията и да утвърдят новите щатове. Виждам, че много сте загрижена за съдбата на тази жена — усмихна се Игор Владимирович.
— Да — каза Варя, — тя ми е много близка.
И допълни:
— Намира се в много тежко положение. Трябва да й се помогне.
Вечерта Варя разказа на Софя Александровна за разговора си с Игор Владимирович. Не вярваше много в този вариант, но искаше да окуражи Софя Александровна, да й вдъхне надежда.
— Между другото, Софя Александровна, имате ли някаква професия? Моят началник ме попита.
— Професия ли? Нямам определена професия, Варечка. Завърших гимназия… Коя ли година беше? 1910-а. Е, мислех да уча в консерваторията… Имах хубав глас. Но се омъжих, родих Сашенка. После войната, революцията. Когато Саша поотрасна, май беше двайсет и втора или двайсет и трета година, започнах да работя, по-точно да поработвам по малко. Разбираш ли, Павел Николаевич, бащата на Саша, е много строг, взискателен човек, всичко трябва да става навреме — и закуската, и обедът, и вечерята. И вкъщи да има ред. И всичко да е изпрано, изгладено. Затова не можех да постъпя на постоянна работа, щях да се прибирам късно. Тъй че си търсех такава работа, която да не ме откъсва много от къщи. По едно време продавах лотарийни билети, спомням си, имаше лотария за оказване помощ на гладуващите в Поволжието. Разбира се, трябваше да обикалям апартаментите, а тогава още не всички асансьори работеха. Но бях млада, справях се. Затова пък винаги можех да отскоча до магазина, до вкъщи, да сготвя, да свърша едно-друго. Наистина печелех малко. На процент. После продавах озонатори.