Документите грижливо се подреждаха в големи папки, прошнуроваха се и се поставяха на рафта по ред на номерата на сградите. На бюрото имаше списък на документите, които трябваше да фигурират в инвентарната книга, и ако липсваха, налагаше се да ги търсят; понякога ги откриваха в папка на друга сграда. Проверяваха и оформянето: има ли дати, подписи и тъй нататък.
Софя Александровна вършеше всичко старателно и началничката беше доволна от нея. Работеха в сутерен, но не беше влажно. През решетките на прозореца на нивото на тротоара дори проникваше слънчева светлина.
Имаха си котлонче, чайник, стопляха си обеда, правеха си чай и Софя Александровна се чувствуваше тук добре, уютно. Получаваше 70 рубли на месец.
Но за децата от групата си спомняше често, особено често — за дъщерята на Гурови, Сонечка.
— Такова умно, способно момиченце — разказваше на Варя, — като попивателна. Вкъщи е слушало много приказки и дори с мен говореше така: „Софя Александровна, хубавице моя, прочетете ни нещо!“ Замислях ли се, питаше: „Каква мъка те е налегнала, Софя Александровна?“ Удареше ли се някой: „Не плачи, младо юначе.“ Веднъж каза на едно друго момиченце: „Хайде де, играй, стара вещице!“ Аз и казвам: „Сонечка, не се говори така.“ А тя отговаря: „Дядото в приказката така се кара на бабата.“
Софя Александровна се усмихна.
— Смешни дечица, и всичките различни. Имаше едно момченце, Боря Фортунатов, невиждан симулант, представи си. Много хитър. „Боря, прибери си играчките!“ „Не, не мога, болен съм…“ „Какво те боли?“ „Нослето ми плаче…“ Веднъж обядвахме у Гурови, сипах им супа от киселец. Боря отказа да яде: „Не е супа, ами някакво блато.“ Забележи какво точно сравнение измисли! Веднъж падна и аз му казвам: „Стига си плакал. Срамота е.“ „Не, не е срамота, а ме боли, ударих се в улицата.“ „Вече ти мина. Ставай!“ „Не мога да стана, паднах убит.“ А веднъж се напъхал под кревата. „Излизай!“ „Не, тук е хубаво. В стаята е ден, а под кревата е нощ.“ „Добре, добре, излизай, нали си добро момче.“ „Не, не съм добър, аз съм немирник!“
Варя се чудеше на добротата на Софя Александровна, беше доволна, че тя си намери някаква радост в живота, поне донякъде се откъсна от мъчителните си мисли и тревоги по Саша.
— Изобщо — продължи Софя Александровна — децата са страшно наблюдателни и имат много точно чувство за думата. Слагам на едно момиченце баретката и му казвам: „Я виж колко хубаво ти седи.“ Тя ми отговаря: „Седи ли? Главичката няма дупе!“ Пак тя гледа картинка, където е нарисувана гора, и пита: „А в гората има ли вълци?“ „Има.“ „Ами тебе страх ли те е?“ „Страх ме е.“ „А пък леля Аня не я е страх, тя има железни зъби.“ Или пък ме пита за нашия киномеханик: „Защо чичото се казва Яков? Той много ли е як?… Леличката се казва Люда, тя людоедка ли е?“ Смешни дечица.
— Наесен ще си дойдат, пак ще съберете групата — каза Варя.
— Може би. Харесва ми да се занимавам с тях. Вярно, има грижи по тях. Един имал пиш, друг пък „голяма работа“. Хреми, настинки, връзките на обувките им се развързали. Децата са и доста упорити. Казвам на Боря: „Боря, не ходи без шапка!“ А пък той: „Аз не ходя, а тичам.“ И не я слага. Страх ме е, че през зимата ще ми е трудно с тях. Изобщо ще видим… В инвентаризационното бюро също съм добре. Работата е много, но знаеш ли, дори е интересна. Има термини, които никога по-рано не съм чувала: хелиографно копие, паус, разрез, спецификация, проекция.
На Варя тези термини й бяха добре познати, тя беше техник, учеше в строителен институт.
— Сега имаме една и съща професия с вас — пошегува се тя.
Вкъщи я очакваше писмо.
Почеркът и беше познат, Варя отвори плика, погледна подписа, да, разбира се, писмото беше от Игор Владимирович.
„Мила Варя — пишеше Игор Владимирович. — Краткото Ви писъмце за цветята ми даде право да сторя нещо, на което дълго не се решавах — да Ви пиша. Сега няма да се укорявам, че съм Ви натрапил кореспонденция, отговарям на Вашето писмо. Пиша Ви и това донякъде ме доближава до Вас, тъй че ми доставя удоволствие.
Няколко пъти препрочетох писъмцето Ви, то е първото в историята на нашето познанство, старая се да разбера всяка дума, тълкувам си я и така, и иначе, търся таен смисъл. В някоя фраза неочаквано долавям нещо топло, мило, но си спомням обичайната Ви сдържаност и тогава ми се струва, че иронизирате. Не знам как да Ви разбирам, когато не чувам Вашата интонация.
Извинете, ако скромният ми подарък Ви е причинил някакви неприятности, вече няма да правя така. Давам Ви тържествено обещание.
Не мога да забравя Вашето «обаждайте се», подхвърлено от стъпалото на трамвая.