За непознат «обаждайте се» означава разрешение познанството да продължи. За мен, който Ви познавам, то означава само «довиждане», а в «довиждане», за съжаление, няма и намек за виждане.
Ако бяхте казали «обадете се» — това щеше да означава, че не само ми разрешавате, но и искате да Ви се обадя. Две букви, а каква голяма разлика. Никой не казва «обадете се» в първия ден на познанството.
Спомняте ли си затворената Александровска градина? Локвите. Вашите обувки. Кремълската стена. Пещерата на Венера. Малката дупчица в чорапа ви. Свирката на пазача. Нашето бягство. Входа, заграден със скамейка. Ура!!! Спасени сме. Дори можем да ядосваме пазача. Цялата тази разходка е изтъкана от безкрайни дъждовни капки.
Разкажете ми нещо…
Вие сте някак твърде своеобразна, трудна сте.
Струва ми се, че имате неприятности, а толкова ми се иска да Ви утеша. Когато бяхте омъжена, не знаех нищо за живота Ви, но всичко разбирах. Исках да ви помогна, но не знаех как да го сторя.
Снощи имах работа по Арбат, минах покрай Вашия блок, дори се качих на трамвай №31 на Вашата спирка, накъде ли не се оглеждах, но уви… Така и не се появихте.
Спомняте ли си нашата игра: до пресечката да си говорим на «ти», а после до следващата — на «ви»? Не Ви хареса тази игра, не пожелахте да си говорим на «ти». После дълго тъгувах…
Можете ли да ми дадете възможност да ви изпращам без Зоя?
Колко беше трудно да установим с Вас онази неуловима връзка, която се създава от общото настроение, когато хората са заедно. Достатъчна беше една Ваша дума, за да се установи тази връзка, тогава щеше да бъде толкова хубаво. А следващия път ние започвахме всичко отначало.
Веднъж боледувахте и аз реших да Ви посетя, да дойда, без да се обадя предварително (нали като началник съм длъжен да се интересувам от здравето на подчинените си). Качих се по стълбището, постоях пред вратата, вдигнах ръка към звънеца, но се уплаших от нещо, може би да не ме посрещнете студено, тичешком слязох по стълбището и се прибрах. Никога не съм Ви разказвал тази случка.
Обичам музиката, ходя на концерти в консерваторията, колко бих искал да слушаме музика заедно.
Извинете, че Ви написах такова скучно писмо. Имам нужда да седя с Вас на парапета на крайбрежната улица и двамата да гледаме минувачите — какви точни характеристики давате на хората. Имам нужда да виждам как изпускате цвете на площада, та нали само дреболиите създават богатството на усещанията.
С Вас по цял ден сме заедно в службата, но именно общата работа ни разделя. Напишете ми поне две думи, пак такова телеграмоподобно писмо, тогава отново ще бъдем само двамата. И аз ще Ви отговоря. Искам писмата ми да Ви харесват.
Когато навремето влязохте за пръв път в «Национал», носехте шапка с периферия. Свалихте я и аз видях огромни очи, чисти и невинни.
И. В.
P.S. Това писмо е написано вече почти от година, но не смеех да го изпратя. Сега го изпращам, без да променя нито дума, защото нищо не се е променило в любовта ми към вас, във възхищението ми от Вас.
Варя пусна писмото на коленете си и дълго седя така, замислена.
Хубаво, искрено писмо. Чудесен човек е Игор Владимирович и сигурно животът й с него би бил лек, безгрижен, празничен и весел. Той е човек от елита, от „галениците“ и всички блага, дадени на елита, са достъпни и за него. Достъпни са благодарение на неговия талант и трудоспособност, а не защото е послушен. Това не е малко, никак не е малко, именно затова тя изпитва уважение към Игор Владимирович. Но животът, който й бе изглеждал приказен само преди година, към който се бе стремила от своето бедно комунално жилище, вече не я привличаше. Сега знаеше и обратната страна на медала: тя не може и не желае да живее безгрижно и без много да му мисли, докато наоколо страдат, измъчват се, умират гладни деца, старци, старици. Безсилна е да се бори с глада и лъжата, не знае как да се бори, но няма и да се весели на този пир.
Тя чака Саша… Саша знае как трябва да живее, знае как трябва да живее тя! Особено сега, след всички изпитания, през които трябваше да премине. Разбира се, няма да му е леко, когато се върне, всички казват, че няма да му разрешат да живее в Москва. Но където и да живее, тя е длъжна да му помогне. Всеки човек се нуждае от някаква опора. Именно тя, Варя, ще бъде опора за Саша, той няма друга опора!
Ала я измъчваха думите, които й каза Нина в кавгата им заради снимката на Саша, не можеше и не можеше да ги забрави. Тогава Нинка се развика: „Щом Саша ти е годеник, защо не го дочака, ами се повлече с оня мошеник?“ Нима и Саша ще приеме брака й с Костя като предателство? Но това не беше предателство! Тя беше хлапачка, нищо не разбираше, искаше само да бъде независима и мислеше, че омъжването ще й даде независимост. Сгреши. Не бе писала на Саша за Костя, не искаше да го огорчава, това би го наранило. Но когато той се върне, ще му разкаже всичко и Саша всичко ще разбере и ще й прости за Костя.