Върнаха Каменев в килията.
Той знаеше какво го очаква и разбираше, че нищо няма да му помогне.
На позорния януарски процес през 1935 година той успя да си внуши, че висшите интереси на партията изискват от него да поеме моралната отговорност за убийството на Киров. И получи за това 5 години затвор. През юли 1935 година отново го изправиха пред закрит съд във връзка с измисления кремълски заговор, в който уж била участвувала съпругата на брат му Николай — Нина Александровна, която работеше в правителствената библиотека. Осъдиха и Нина, и Николай. Него, Лев Борисович, осъдиха на десет години.
Първата му жена Олга Давидовна беше интернирана в Ташкент през март 1935 година. Пак тогава, през март, арестуваха и интернираха в Алма Ата по-големия му син Александър, който завършваше военновъздушната академия „Жуковски“.
Втората му жена Татяна Ивановна Глебова заедно със сина й от първия брак Игор и с природения им петгодишен син Владимир бяха интернирани в Средна Азия. Именно в нейното жилище на Арбат, на „Карманицкий“ на 16 декември 1934 година бяха арестували и Каменев.
На свобода останаха само по-малкият му син Юрий и петгодишният му внук Виталий.
И ето че сега докопаха и Юра, още дете, пионер, искат да го разстрелят като терорист. А след седем години, когато внук му Виталик навърши 12 години, ще подберат и него. Нещастни деца.
Каменев си разкопча яката. В килията му никога не проникваше слънце и дори през юли беше хладно, но днес, изглежда, беше горещ ден.
Каменев добре разбираше: ако не се яви пред съда, ще го разстрелят; ако се яви, пак ще го разстрелят. И в единия, и в другия случай в съзнанието на народа той ще умре като терорист, шпионин и контрареволюционер — те ще съумеят да организират това. Но ако подкрепи лъжливите обвинения с лъжливо признание, може да пощадят децата му. Има ли право на това? Кое е по-ценно: неговата чест или животът на невинните деца? Но нали честта му и без това е изгубена. Изгубена е през тези години на непрекъснати разкаяния, признания за грешки, славословене на Сталин. Какво ще прибави към този позорен списък още едно публично лъжливо самооклеветяване? Нищо. При всички случаи той ще бъде заклеймен като предател, изменник, шпионин и антисъветчик. И все пак, все пак…
Жегата ставаше непоносима. Но какво значи това? Пипна радиатора и веднага си дръпна ръката — опари се. Подлеци, негодници! Пуснали са парното, нарочно са го пуснали, за да нажежат килията, за да го измъчват, да го прекършат с ужасната, непоносима жега.
Почука на вратата. Пак почука. Прозорчето се отвори.
— Какво има? — попита надзирателят.
— Защо е пуснато парното?
— Ние тия работи не ги разбираме!
Прозорчето се затвори.
Безсмислено е да протестира. Колкото повече протестира, толкова повече ще засилват парното, толкова по-горещо ще става в килията.
Не, няма да го прекършат. Той няма да достави това последно удоволствие на Коба. Тогава, преди десет години, през 927-а, отстъпи не на него, на Коба, отстъпи и на партията, смири се пред партията, на която бе отдал 35 от своите 53 години живот. Сега той, приятелят и съратникът на Ленин, несменяемият член на Лениновото Политбюро, първият председател на ВЦИК, трябва да признае, че е шпионин, терорист, убиец и антисъветчик — такава отстъпка не е необходима на партията, такава жертва, такова признание не е в нейна полза, такова признание само ще й навреди, то е нужно само на Сталин, за да опорочи партията, да опорочи Ленин, да опорочи Лениновото обкръжение. Лениновата гвардия. И ако иска да умре като комунист, ако иска поне за себе си достойно да завърши своя живот, той не бива да се явява пред съда, не бива да прави лъжливи признания. Сталин ще му отмъсти, ще загинат децата му — нека, той ще принесе на партията и тази жертва. Дори да признае, дори да изпълни исканията на Сталин, Сталин ще го убие, ще убие и децата, и внуците му, този човек си разчиства сметките до последно, изтребва до девето коляно.
Съблече си ризата и панталона, остана по замърсена фланелка и гащета, свали си чорапите, легна на циментения под — така все още можеше да диша.
Прозорчето се отвори.
— Затворникът, стани!
Каменев не помръдна.
Прозорчето се затвори.
После по коридора се чу тропот на ботуши, вратата се отвори, в килията нахлуха трима яки конвоира, единият носеше стол.
Вдигнаха Каменев, сложиха го на стола, вързаха го за него с въже, силно затегнаха въжето около корема му.
— Седи, гадино!
Влезе лекар в бяла престилка, опипа му пулса, провери колко е стегнато въжето, повдигна клепачите на Каменев, надникна в очите му, излезе.