След него излязоха и конвоирите.
Лев Борисович вече не можеше да диша. Столът бе поставен досами радиатора, затегнатите ръце и крака изтръпваха. Главата клюмваше на гърдите му, но той още беше в съзнание. Някакви картини изплуваха в мозъка му. Той дори не можеше да се ориентира, да запомни какво му се бе привидяло, какви халюцинации го бяха споходили преди минута. Успя да запомни само едно: как Ленин го нарече конче. Когато Ленин боледуваше, заседанията на Съвета на народните комисари водеше той, Каменев. При откриването на поредното заседание той съобщи, че е приготвил на участниците му една изненада. Влезе Ленин, прегърна Каменев през раменете и каза засмян: Какво ще кажете, добър заместник ли съм си избрал, доволни ли сте? Нали си знаех, това конче никога няма да ме изложи. И всички се смяха и ръкопляскаха на Ленин.
Вратата пак се отвори, придружен от един конвоир, влезе лекарят, отново му опипа пулса, огледа краката, надникна в очите и каза: — Можете да продължите.
28.
Мина половин година, а Алтман така и не се обади.
Ясно, Юрка Шарок му е казал две приказки и Алтман е решил да го остави на мира, имат си там другарска солидарност: щом колегата те моли, трябва да го уважиш, когато потрябва, и той ще уважи молбата ти. Чудесно момче е Юрка!
Разбира се, Вадим не се обаждаше на Юра, твърде деликатна беше тая работа. Но веднъж го срещна на Арбат, разцъфна в радостна усмивка, топло му стисна ръката, изпрати го до Арбатския площад и на сбогуване му каза:
— Благодаря ти, Юра!
Юра нищо не отговори, усмихна се, качи се на трамвая и му помаха с ръка. Идиот е тоя Вадим, открай време си е идиот. Нима сериозно се е надявал, че Юра ще ходатайствува за него, нима не разбира, че по такива въпроси никой за никого не ходатайствува? Тия интелигенти могат да те пръснат от смях. Алтман не го вика, защото е включен в една от следствените групи, участвува в подготовката на процеса. Не му е до Вадим. Той, Шарок, не желае дори да мисли за проблема на Вадим, макар че приблизително се досеща каква е работата: чуждестранният отдел се е заинтересувал от досието на Вика.
Но Вадим си нямаше и представа за това. Приветливият жест на Шарок окончателно го успокои.
Сега той много пишеше, още повече говореше на различни форуми, ставаше известен. Много хора търсеха познанство с него.
Веднъж при Ершилов дойде племенникът му от Саратов. Опулен като чичо си, остронос като него, но с приятна свенлива усмивка.
Ершилов го доведе в писателския клуб — да му покаже московски знаменитости. Срещнаха Вадим.
— Работи в железниците — каза Ершилов, представяйки племенника си на Вадим, — но е запален по театъра. Прочел е интервюто ти с Коонен, сега, вика, не искам да ходя никъде, нито в Болшой, нито при Мейерхолд, искам, вика, да ида само в Камерния. Правилно ли обрисувах ситуацията?
Момчето кимна, за да потвърди думите на чичо си.
— „Па проблем“ — отговори Вадим, — вижте афиша, изберете си спектакъл и ми се обадете по телефона.
Тоя тарикат Ершилов, разбира се, го ласкае и все пак приятно е, че интервюто му се чете по цялата страна, ето че и в Саратов са го чели. А всъщност това бе първата му сериозна работа, бе я писал преди година и половина, в края на трийсет и четвърта.
В края на трийсет и четвърта Камерният театър навърши двайсет години. Но празнуването на юбилея се отложи от 25 декември за началото на януари. Ех, сега да можеше да пробута на някой вестник нещо бомбастично: да речем, обширно интервю с Алиса Коонен, бъдещата народна артистка на републиката. Всички знаеха, че указът за присъждането на тези звания на Таиров и Коонен е готов, а може и да е подписан вече. Тъкмо в навечерието на този указ да излезе с такова материалче!
Да, но Коонен нямаше да даде интервю, никаква надежда: Камерният театър подготвяше за юбилейното тържество не само сцени от „Оптимистична трагедия“ и от „Жирофле-Жирофла“, но и възобновената „Саломе“ — този спектакъл в известен смисъл би ознаменувал второто раждане на театъра след Октомврийската революция.
Помогна баща му:
— На мен Алиса Георгиевна няма да откаже.
И наистина не му отказа, само се учуди: „Нима е толкова спешно?“ Помоли да почакат една минутка на телефона, погледна си разписанието и предложи 26 декември, да отиде точно в четири и петнайсет, жилището й било в самото здание на театъра, Андрей Андреевич го знае, нека обясни на сина си.
Вадим се разбърза, оставаха малко дни, а му се искаше да отиде при Коонен добре подготвен, сутринта отърча в книжарницата, купи дебела тетрадка, зарови се в Луначарски, заизважда цитати. Макар да не бе признавал „неореализма“ на Таиров, Луначарски бе помагал на театъра и бе оценил „Федра“ като безспорна победа, а Коонен бе сравнил с великата Рашел, бе хвалил и „Жирофле-Жирофла“, да не говорим пък за „Косматата маймуна“.