Вадим работеше в библиотеката, преглеждаше рецензии, ровеше се в книги и изрови една интересна брошурка, чистичка, с пръст непипната, явно никой не бе я отварял — с политически отзиви на западната преса за гастролите на Камерния театър.
През 1923 година Камерният театър бе изнесъл 133 спектакъла в Париж, а също и в Берлин и в други големи градове в Германия. Отзивите бяха зашеметяващи, Вадим веднага си ги преписа в тетрадката.
„Руснаците победиха…“
„Да тръбят фанфари. Московският Камерен театър е единственият театър в Европа…“
„Ако Московският Камерен театър е рожба на болшевизма, значи болшевизмът не само не унищожава, а обратното, освобождава творческите сили.“
Откри и отрицателен отзив. Прочете го и се засмя: „Тези похвати са груби. Толкова груби, че публиката е готова да отпрати тези жалки обущари в родината им…“
С една дума материалът се трупаше. Вкъщи Вадим още веднъж прелисти „Записки на режисьора“ на Таиров. Някога ги бе изгълтал за часове, на един дъх, и ги помнеше добре и досега. Тази книга, с автограф на автора, баща му държеше в бюрото си. И заключваше чекмеджето. И не защото толкова ценеше автографа на Таиров, а от предпазливост: оформлението беше на художничката Александра Екстер, заминала за чужбина. Не е необходимо случайните хора, които прииждат у тях, да знаят, че семейство Марасевич пазят вкъщи такива книги.
За мото на интервюто Вадим реши да сложи няколко думи на Таиров, които подхождаха за юбилей:
„И все пак — Камерният театър се роди… Той трябваше да се роди — то е било предначертано в книгата на театралната съдба…“
И тогава, тръгвайки от тези думи, може да гради интервюто си не по шаблона — от първите стъпки към върха, а обратното, от върха, от „Оптимистична трагедия“ ще слезе, тъй да се каже, до полите, до „Саломе“.
Вадим беше гледал „Оптимистична трагедия“. Грандиозен спектакъл, и сравнение не може да става с „Командарм — 2“ в театъра на Мейерхолд. Говореше се, че Таиров викал на репетициите военни моряци, които следели в спектакъла да няма нарушения на правилата, а актьорите копирали от тях походката, стойката, разправяха също, че и коженото яке за Комисарката — Коонен намерил някакъв моряк. И че Риндин, оформителят на спектакъла, за пръв път в театъра въвел плуващи по небето облаци.
Интересно беше също, че пак с помощта на баща си Вадим гледа представлението, на което присъствуваха членове на Реввоенсъвета начело с Ворошилов, партерът беше претъпкан с червеноармейци и червенофлотци, те аплодираха по време на действието, викаха „ура“, а в сцената, когато Комисарката, притисната до стената от настъпващите матроси, стреля по страшния полугол огняр, излизащ от трюма, много зрители от първите редове понечиха да се втурнат на помощ. От една страна, беше смешно, а, от друга — трогателно… И чак на финала в залата се възцари пълна тишина — когато падаше, умирайки, Комисарката, над тялото й ридаеше хармоника, а в дъното на сцената по небето наистина плуваха облаци.
След това представление театърът получи разрешение да отпечатва на афишите: „Посвещава се на Червената армия и флота“.
Да, правилно реши: именно от „Оптимистична трагедия“ да се върне към „Саломе“. По този начин канавата беше готова, сега детайлите, детайлите, живото слово на Коонен — и той, Вадим, ще блесне.
На двайсет и шести, с рози в ръцете, в точно определения час Вадим натисна копчето на звънеца пред нейната врата.
Отвори Коонен, усмихна се.
— Вие ли сте нетърпеливият журналист?
— Много ми е неудобно — подзе Вадим.
— Не се притеснявайте, и аз съм нетърпелива в работата си. Вадим се казвате, нали? Правилно ли съм запомнила?
Тя го остави за малко, докато Вадим си събличаше палтото: „Ще дам цветята на момичето, да ги натопи“, после се върна и двамата влязоха в стаята. Влезе и „момичето“, сложи вазата на масата.
Вадим беше озадачен: „момичето“ сигурно наближаваше трийсетте. Но му мина и друга мисъл: колко точно е избрала тази дума Коонен — тя говори за покровителство, за грижа от страна на работодателката. Това се казва истински аристократизъм — не „домашна прислужница“, както казват еснафите, не „слугиня“, а нежната дума „момиче“.
Междувременно Коонен го разглеждаше.
— Приличате на Евгения Фьодоровна, обичах майка ви. — И направо заговори: — Знаете ли, аз измислих заглавието „Оптимистична трагедия“. Една вечер се отбих в кабинета на Александър Яковлевич и заварих там Вишневски. Кръстосваше стаята и категорично отхвърляше определението „трагедия“ за неговата пиеса. Александър Яковлевич се опитваше да му обясни, че все пак той е написал трагедия.