— И така да е — възразяваше Вишневски, — но пиесата ми е оптимистична!
— Ами защо не я наречете точно така — обадих се аз. — „Оптимистична трагедия“?
Вадим си записа кратичко този епизод, вдигна очи от бележника, все още се смущаваше.
— Е, какво друго да ви разкажа?
— Чувствувате ли се свободна, когато започвате да готвите нова роля, или винаги си имате наум амбициите на драматурга?
Тя се разсмя.
— А, точно това пък никога го нямам наум. Свободата е необходима. Инак, както казва Александър Яковлевич, театърът ще престане да съществува като самостоятелно изкуство и ще се превърне в грамофонна плоча, предаваща идеите на автора.
Тя погледна Вадим с едва забележима усмивка.
— Харесва ли ви това сравнение? На мен например много ми харесва. Гледали ли сте нашия „Негър“?
— Разбира се.
— Тогава ще ви дам един прекрасен пример с О’Нийл. Между другото Стефан Цвайг е казал: „За да види «Негъра», човек може да извърви пеша пътя от Виена до Москва.“ — Тя замълча: замисли се, или пък даваше възможност на Вадим да оцени думите на Цвайг. — А „Любов под брястовете“ гледали ли сте?
— Да, дори два пъти.
Коонен отново мълком се взря в него.
Погледът й не му беше съвсем ясен.
— Много ми хареса.
— Благодаря ви. Но аз исках да ви кажа, че играх ролята на Аби далеч не така, както я интерпретираха по онова време в Америка. Там Аби се играеше от актриси с амплоа на отрицателни героини. А на мен ми се искаше да издигна този образ до висотите на голямата трагедия. Не да обвинявам Аби, а да я оправдая, да разкрия причините, които са я довели до краха й. Тя не е нравствен изрод, а човек със страшна, трагична съдба.
Тя стана от креслото, отиде до стената, свали една снимка в рамчица, сложи я на масата пред Вадим.
— Това е О’Нийл. — И запали махагоновия лампион с голям абажур, та Вадим да вижда по-добре.
Хубаво лице, помисли си Вадим, затворено, строго, но необикновено.
— Виждате ли, тук пише: „На м-м Алиса Коонен, която направи живи за мен образите на Аби и Ела.“ Е, нататък следват комплименти, може и да не ги четете. О’Нийл гледа нашите спектакли в Париж. Живееше край Париж в малък чифлик, та дойде специално да ги види.
Окачи снимката на мястото й, върна се, седна в креслото си, облегна се назад.
— И знаете ли какво още каза О’Нийл: мой идеал винаги е бил театърът на творческата фантазия. Камерният театър осъществи тази мечта!
Произнесе това победно. Но тутакси гласът й се пречупи, спадна, в него прозвуча съчувствие:
— Нещо не ми харесвате, Вадим. Отпуснете се, не стойте така скован. Я да ви разсмея с една малка историйка, може да ви послужи… Отпуснете се…
Вадим размърда рамене.
— Когато репетирахме „Федра“, аз бях много заета в текущ репертоар — „Адриана Лекуврьор“ вървеше почти всеки ден. Понякога Александър Яковлевич провеждаше репетициите на „Федра“ веднага след представление. И ето че веднъж дойде Южин и щом разбра, че ще репетираме четири действия от „Федра“, вдигна скандал на Таиров: „Александър, с вашите левичарски забежки ще съсипете Алиса Георгиевна. След всеки по-силен спектакъл Ермолова и Федотова почиваха по няколко дни, а вие я карате да репетира Федра преди още да е свалила както трябва грима на Адриана. Това е нечувано! Това е не-ра-зум-но!“ Александър Яковлевич се разсмя. „Не се тревожете за Алиса Георгиевна. Тя е усвоила най-гениалната заповед на Станиславски: играе с отпуснати мускули, без физическо напрежение и затова не се уморява.“ Истина е — тя погледна Вадим, — нищо не уморява актьора толкова, колкото физическото напрежение.
Вадим отново размърда рамене, най-сетне бе престанал да се вълнува, дори се усмихна.
— Тогава защо не поговорим за „Федра“? Жан Кокто е писал: „“Федра" на Таиров е един шедьовър."
— Да, за „Федра“ е говорено и писано много… По-добре да ви разкажа нещо, което малко хора знаят. Отидохме в Париж с „Федра“ през 1923 година. Първата вечер в Париж, настроението приповдигнато, около нас журналисти, интересен разговор и не щеш ли, чувствувам, че сърцето ми спира. Чувам, че нито една френска актриса и нито една гастрольорка вече дълги години не играят „Федра“ от почит към Сара Бернар: тази трагедия е била в репертоара й до последните й дни. Представяте ли си състоянието ми? Уплаха, страх, ужас. И тогава някакъв приятен възрастен господин, журналист, ме отведе настрана и поиска разрешение да ми даде малък приятелски съвет. „Мисля — каза той, — че няма да е зле вие, младата руска актриса, дошла в Париж да играе «Федра», да напишете няколко думи на нашата велика френска актриса и да я помолите за благословия.“ Чудесен съвет беше. На сутринта изпратих на Сара Бернар почтително писъмце с букет цветя. Но мисля, че тя не е прочела писмото ми: на другия ден на първите страници на вестниците се появи съобщение в траурна рамка: „Нашата велика Сара почина.“