Поговориха и за гастролите в Германия.
— Но там — каза Коонен — ние вече не бяхме „неизвестните болшевики“. Мълвата за парижките ни успехи бе стигнала дотам и всички очакваха пристигането на Камерния театър. Театралите от Германия не само изразяваха възхищението си от нашите спектакли, те сериозно и задълбочено изучаваха режисурата на Таиров, актьорското изпълнение, принципите на художественото оформление, използуването на светлинните ефекти. Синтетичният актьор, провъзгласен от Таиров, актьорът, владеещ еднакво всички театрални жанрове — това особено вълнуваше немските театрални дейци. Още повече че по това време там излезе на немски език книгата на Таиров „Записки на режисьора“.
— Ние имаме тази книга с автограф на Александър Яковлевич — обади се Вадим, — посветена е на вас. — Чувствуваше се съвсем леко и свободно. Последният му въпрос беше за „Саломе“.
Коонен се замисли.
— С вас разговаряхме петдесет минути, имам безпогрешно чувство за време. Проверете, права ли съм?
— Да — каза Вадим, — абсолютно вярно, сега е пет и пет.
— Мога да ви отделя още няколко минути. Не записвайте, слушайте. Спомняте ли си тази Уайлдова пиеса?
Естествено Вадим си я спомняше. Сюжетът й бе почерпан от библейската легенда за трагичната любов на Саломе, доведеницата на цар Ирод, към пророк Йоан Кръстител.
— Преди Февруарската революция „Саломе“ бе забранена от църковната цензура. И когато забраната бе снета, тя излезе на сцена в Москва в Малий и в нашия театър. Таиров бе запален по бунтарската стихия в тази пиеса, по силните, необуздани страсти в нея. И, разбира се, спектакълът бе прекрасно оформен от Александра Екстер. По експресивност, по темперамент, по чувство за форма тази бе една от най-добрите работи на Екстер.
— Александра Екстер ли? — попита Вадим и се престори, че си записва името в бележника. Господи, заради нейното име баща му държи книгата на Таиров под ключ, а Коонен говори за нея с възторг.
— За кулминация на образа в пиесата — продължи Коонен — се смята танцът на седемте покривала, като награда за него Саломе иска от Ирод главата на Йоан Кръстител, който я е отритнал. Този танц често се е изпълнявал от естрадни звезди, построен като еротичен, като танц на съблазънта. А в нашия спектакъл Саломе танцува пред тетрарха не за да го съблазни, а с единствената безумна мисъл — да получи главата на пророка.
Коонен потрепери като от студ и се засмя.
— Когато си спомням за „Саломе“, винаги ми става студено. Как не се разболявахме, как не настивахме, просто умът ми не го побира! Салонът не се отопляваше, зрителите седяха със зимни палта, а ние играехме, кажи-речи, полуголи. Но спектакълът донесе голям успех на театъра, веднага издигна реномето му пред театрална Москва. И според общото признание ние спечелихме с него съревнованието с Малий театър.
На тръгване Вадим попита:
— Ще искате ли да ви покажа интервюто?
Тя се усмихна.
— Не е нужно, вярвам ви. — И неочаквано попита: — Обичате ли да седите на петия ред?
Вадим не знаеше какво да отговори.
— Това е най-хубавият ред. Ще помоля да запазят за вас седемнайсето място. Идвайте на нашите спектакли. Много ми беше интересно да разговарям с вас.
На връщане към къщи Вадим крачеше по „Тверской“ с еленовия си калпак с дългите уши, с топлите ръкавици, изплетени от Феня от дебела домашна вълна, дори не крачеше, а летеше, понесен от щастието и мисълта, че държи в ръцете си съкровище.
Каква царственост, каква откритост, как издига до себе си събеседника, нито сянка от съмнение, че думите й може да бъдат изтълкувани неправилно. Пък и защо? Та нали нейната слава принадлежи на народа, на страната. Ех, да можеше да възкликне като французите: „Нашата велика Алиса получава най-високото звание — народна артистка на републиката!“
А каква разказвачка! Колко щедро споделя мислите си. Ето истинската щедрост на таланта! Между другото така може да се озаглави интервюто: „Щедростта на таланта“. Никак не е лошо, направо е хубаво.