Ягода, Молчанов и Миронов мълчаливо седяха до стената, тревожно се взираха в Сталин, който бавно и тихо кръстосваше кабинета.
— На пръв поглед това не е лошо — заговори най-сетне Сталин, — но само на пръв поглед. Искат ли те да запазят живота си? Несъмнено. Всеки човек се стреми да запази живота си. На всеки човек му е мил животът. Зиновиев и Каменев също искат да запазят живота си. Разбира се, има хора, готови да приемат смъртта. Но това са хората с идеали, готовите да загинат в името на идеалите си. Зиновиев и Каменев нямат такива идеали. Зиновиев и Каменев отдавна изгубиха идеалите си и затова няма защо да приемат смъртта. Има и друга причина, заради която човек отива на смърт — това е честта, честта на комуниста, болшевишката чест. Имат ли Зиновиев и Каменев такава чест? Безспорно нямат. Те толкова години мамят партията и работническата класа, те отдавна са пропилели честта и съвестта си — няма за какво да губят живота си. Като простосмъртни ли се вкопчват в живота те? Не, те не се смятат за простосмъртни. Те искат да запазят кадрите си. Щом въпреки всичките им престъпления им бъде подарен животът, какво остава за техните редови последователи? Ето какво са замислили. Да запазят себе си, да запазят кадрите си. Ето каква гаранция искат. Пита се: защо партията трябва да им дава такава гаранция?
Той замълча, продължи бавно и безшумно да се разхожда из стаята.
Ягода, Миронов и Молчанов мълчаха, потиснати от неочаквания обрат: Сталин е променил решението си, не иска да гарантира живота на подсъдимите. Но съд ще има, ТОЙ ще настоява за съд при всички случаи, тъй че те ще трябва да измъкват показания от Каменев и Зиновиев с други средства.
Сталин се върна до масата, седна.
— Защо мълчите?
Но всички продължиха да мълчат.
Сталин се позасмя.
— Вие давали ли сте им някакви обещания?
— Другарю Сталин — каза най-сетне Ягода, — не сме им давали никакви обещания и не сме имали право да им даваме обещания. Те поискаха гаранции, и то не от нас, а от Политбюро. Ние обещахме да съобщим техните искания на Политбюро.
— Обещали сте им — повтори Сталин, — обещали сте им сделка с Политбюро. А може ли Политбюро да се съгласи на такава сделка? За това помислихте ли? Сега разбирам в каква посока се е водило следствието.
Помълча, после каза:
— Обещали сте им да предадете на другаря Сталин техните искания, а какво трябва да отговори другарят Сталин? Че не е съгласен на такава среща. Как ще възприемат те това? Като нежелание на ЦК да промени съдбата им! Ще го възприемат като смъртна присъда. За какво тогава да излизат пред съда? Какъв смисъл има тогава вашата работа? Занимавахте се с това половин година — и никакъв резултат. Направили сте грешка, като сте им обещали да съобщите исканията им на Политбюро. Трябваше да ги изслушате и да им обещаете, че ще обсъдите искането им, че сами ще го обсъдите. После да се посъветвате с нас, а ние щяхме да ви посъветваме да им кажете, че не можете да съобщите искането им в Политбюро, нямате право. И затова нека сами решават съдбата си. Ето как трябваше да постъпите. Не сте постъпили така.
Помълча, после продължи:
— Сега възниква въпросът как да поправим грешката ви. И аз виждам само един изход…
И отново обходи всички с втренчения си тежък поглед.
— Ако отклоним предаденото чрез вас искане, вие, които сте се наели да го предадете, ще бъдете компрометирани пред апарата си. Ние не искаме това. Не искаме да компрометираме ръководството на апарата на НКВД. Ние ценим и подкрепяме ръководството на НКВД. Само затова Политбюро е принудено да приеме искането на Каменев и Зиновиев. Но това е първият и последният случай. Занапред можете само да изслушвате такива искания, но нямате право да обещавате да ги предавате. Запомнете това.
До Кремъл Зиновиев и Каменев бяха откарани със закрита лимузина, придружиха ги Молчанов и Миронов.
Край масата седяха Сталин, Ворошилов и Ежов. Ягода седеше до стената.
Без да поздрави Зиновиев и Каменев, Сталин с небрежен жест им посочи столове до стената.
Зиновиев и Каменев седнаха, до тях — Миронов и Молчанов.
Сталин гледаше Зиновиев и Каменев мълчаливо и равнодушно, както човек гледа чужди, непознати хора. Миналото бе изчезнало, миналото не съществуваше, той дори нямаше какво да си спомни за тези хора. Две посърнали уплашени мутри. — И тези нищожества искаха да го свалят. НЕГО да свалят! Престъпници и негодници! Отдавна трябваше да ги унищожи!
— Слушаме ви — мрачно проговори Сталин.
— Обещаха ни, че ще ни изслуша Политбюро — каза Каменев.
— Въобразявали сте си, че всички членове на Политбюро ще си зарежат работата, ще зарежат градовете и републиките си специално, за да ви погледат и послушат? Но те достатъчно са ви гледали и достатъчно са ви слушали.